На 4-ти март 1977 година земята под планината Вранча в Румъния се разтресе с магнитуд 7.6 по скалата на Рихтер.
Най-засегнат е град Свищов, където два жилищни блока рухват и погребват обитателите си. Над 120 души намират смъртта си само там в руините. Най-черният петък за Свищов започва точно в 21:24 часа. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра във Вранча и безшумно и коварно раздвижва земята под града.
Бедствието от 7,6 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците излизат мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Около полунощ спасителите започват да вадят първите трупове.
Блок № 1 на ул. “Георги Матев” – 1 и общежитието на завод “Свилоза” са се превърнали в огромни ковчези. 8-етажната жилищна кооперация по официални данни погребва 76 души.
Най-голяма е трагедията на гръцката фамилия Стефопулу, която дава 9 жертви. Загиват родителите, синът, снахата, дъщерята и петте деца. Никой не е имал никакъв шанс – семейството е обитавало последния осми етаж на рухналата за секунди сграда. По ирония на съдбата многолюдната челяд е на гръцки партизани, потърсили спасение в България.
Общежитие на “Свилоза” дава 45 жертви. Всичките загинали, до един са млади специалисти, пристигнали по разпределение в Свищов. За разлика от съседния осем етажен блок изпод руините на общежитието са измъкнати и доста оцелели по чудо в кухините на падналите вертикално пакети. Последната спасена е късметлийката Дочка Любенова, открита на втория ден. Тялото й било затиснато, а около главата й имало съвсем мъничко, но достатъчно място, колкото да диша.
Както в много градове в страната земетресението беше усетено и в Плевен, където много сгради бяха до известна степен напукани и с изпочупени комини. За щастие жертви нямаше, но дълго време у хората останаха последиците от истерията и тежкия психически шок, който изживяха мнозина при паническото напускане, особено на по-големите и високи жилищни сгради, както и на концертната зала в читалище „Съгласие“/тогава „Георги Димитров“/, в която имаше концерт/бел. ред./.
Подобно на Чернобилската авария десетина години по-късно, официалната социнформационна машина тогава подхвърля данни за незначителни разрушения и няколко жертви.
Спасителят Георги Тодоров е първият, който се мъчи да открие истината. Неговият списък на загиналите стига до 120. Опитът му да го разтръби, чрез медиите се оказва мисия невъзможна. Стотиците жертви са скрити в мъглявите съобщения за неизвестен брой спасени, оцелели или само пострадали.
Истината се оказва много по-жестока от тази за Чирпанското земетресение през 1928 г., официално признато за най-убийственото в историята на България със 128 загинали.
За учените сеизмолози днес истината за “Свищов-1977” г. вече не е тайна – около 250 жертви.
