Има един особен тип хора, които никога не закъсняват за сцената. Те не просто се появяват – те влизат с фанфари, с готова презентация, с биография, по-дълга от ЕС проект, и разбира се – с цял куп дипломи. Сертификати, грамоти, чуждестранни абревиатури, снимки от семинари- истинска витрина на успеха.
Размахват дипломите като знаме на парад. Декларират себе си като „експерти“, „лидери на мнение“ и най-вече – „лидери“,а в социалните мрежи под всеки техен пост има по няколко възхитени коментара от приятели: „Супер!“, „Браво!“, „Успех!“.
Но какво става, когато тези планини от титли трябва да произведат реален резултат?
Тишина. Или още по-лошо – хаос, объркване и посредственост. Това, което предлагат, често е кухо, повърхностно и пълно с клишета. Чужди идеи, зле преведени и още по-зле приложени. Стил без съдържание. Форма без смисъл. Обещания без покритие.
И винаги, ама винаги има удобно оправдание: „Системата не ме разбра“, „Публиката не е готова“, „Работя по-дългосрочна визия“. Или любимото: „Аз съм стратег, не изпълнител“.
Истината е проста: зад много от тези „дипломирани величия“ стои повече шум, отколкото стойност. В свят, в който самопрезентацията често е по-важна от реалната работа, планината от дипломи често е просто фасада – лъскава отвън, празна отвътре.
В същото време хората, които тихо и последователно вършат смислена работа, рядко тръбят колко знаят. Те просто го показват – чрез резултати, чрез доволни клиенти, чрез реална промяна. Но техният глас трудно пробива през шума на „мишката с микрофон“.
„Напънала се планината, родила мишка.“ Да, звучи като виц. Но колко често този виц се случва около нас – в офиси, институции, дори в социалните мрежи?
Не е важно колко дипломи имаш. Важно е какво можеш да направиш с тях – без да се обясняваш, без да се хвалиш, без да драматизираш.
Защото в крайна сметка не дипломите работят. Работи човекът.
И ако той е кух, дори планината не може да го спаси.
