Великият писател на Добруджа – Йордан Йовков прекарва живота си в бедност и почти през всички 57 години едва свързва двата края. Рядко се оплаква или почти не го прави. Позволява си да споделя само пред най-близките си приятели. Някои от тях смятат, че бедността е истинската причина за разклатеното му здраве и ранната му смърт в разцвета на творческите сили. Въпреки огромния недоимък, големият творец нито за миг не спира да твори и да издава един след друг разкази, повести и пиеси, които получават признанието и поклона на съвременниците.
Когато умира на 15 октомври 1887. г. в Католическата болница в Пловдив, са организирани две погребални процесии, та да го изпратят всички негови почитатели. Изпращат го ученици, управници и обикновени хора от Пловдив, а на следващия ден многолюдната процесия се повтаря и в София.
Роденият през 1880 г. в село Жеравна Йордан Йовков е назначен за учител в добруджанските села веднага след завършването на софийската Първа мъжка гимназия. Записва да учи право в Софийския университет, но баща му умира и той прекъсва следването. Връща се към учителската професия. Участва във войните между 1912 и 1918 г. първо пише поезия, но постепенно се насочва към разказите. Изпраща ги в София, където веднага е забелязан талантът му и е поканен да стане редактор след войните.
Учителската му заплата в Добруджа едва стига за него и съпругата му Деспина, с която се венчават на 15 декември 1918г. Принуден е да започне работа като пазач на пансион във Варна. В спомените си за писателя Константин Константинов пише: „Спомням си дните във Варна преди назначаването му в Букурещ: кошмарни, гладни дни, когато бе изпратил семейството си в Добрич, а той служеше за няколко стотин лева месечно като надзирател в един пансион. Спомням си мечтата му – останала неосъществена – за един апартамент от две стаи и кухня“.
Тези своя мечта Йовков признава неведнъж, силно притеснен от вечната смяна на квартири, която пречи не само на творческата му дейност, а и на любимите му съпруга и дъщеря.
„Сам крайно беден, Йордан Йовков не завиждаше на никого, нито ламтеше за почести и слава. Вечно унесен в своите творчески видения, той блуждаеше между нас като сянка от друг далечен, безкрайно красив свят. Само скитането като чергар по чужди и неудобни квартири го гнетеше. Често пъти той неволно въздишаше: „Имам една-единствена мечта. Да мога някъде в покрайнините на града, като бездомниците, да си струпам една колибка от две стаи и кухня. И то не от желание да бъда собственик, а да мога да поставя писмената си маса под един покрив, който да знам, че е мой. Искам несмущаван от никого и на тишина да работя“, разказва Димо Сяров за срещите си с поета на Добруджа.
Това желание се подкрепя и от конкретен пример, тъй като и двамата са родом оттам. „Запознах се с Йовков в редакцията на списание „Военни известия“. Отидох там да търся няколко броя на списание „Отечество“. Йовков тогава работеше в редакцията на списанието. Това беше през зимата на 1917-1918 г. – последния семестър от следването ми в София. Но струва ми се, че за първи път видях Йовков у Боян Пенев, който живееше у Петър Габе – баща на жена му Дора Габе. С Петър Габе се познавах от Добрич и на излизане чух как Йовков го запита: „Чия дъщеря е“. бях чела всичките разкази на Йовков в „Отечество“ и бях горда, че се запознах с един писател, който описва моя роден край“, разказва в спомените си за съпруга си Деспина Йовкова. Тя е неотлъчно до него, без да го притеснява с ежедневни грижи и материални проблеми. Но самият Йовков се безпокои за това и споделя пред най-близки приятели, че не може да осигури нормален живот на семейството си.
Христо Цанков – Дерижан предава едно от писмата на Йовков до него от времето, когато писателят работи 7 години като чиновник на българското Външно министерство в легацията в Букурещ. Писателят споделя пред Дерижан: „Работих най-добросъвестно. Година вече аз не зная ни театър, ни книга, ни развлечение, ни частна моя работа – знаях само пътя до легацията и до дома, и работата си, чиновнишката си работа. И какво получавах? На 15 ноември намалиха заплатата ми само на 1400 леи, когато само за квартира, дърва и трамвай ми трябват 1500. Живях в една дупка на 3 километра от легацията, където ходех и се връщах в най-лошо време. Теглих нужди, теглих невъзможни лишения. Надявах се, писах на приятели, молих се. Нищо. Подобрението бе увеличаване на заплатата ми на 2100 леи. Също недостатъчна.
Не исках ли да се върна в България? Исках, разбира се, но как, с що, де? Но аз мислех най-вече за семейството си и, слава Богу, назначиха жена ми за учителка тука. Лошо-добре, мислех, че нещастията се свършват, мислех да си отдъхна, но ето днес – най-лошото”. Това най-лошо е решението на Външно да премести писателя в Браила. Той категорично отказва. Всъщност, оказва се, че министърът подписва заповедта, без да знае, че става въпрос за Йордан Йовков. Но всички притеснения – материални и предизвикани от неуважение към него, се приемат от Йордан Йовков много тежко. Той още от времето на войните боледува от жлъчка.
Проблемите му с нея се усложняват. А може би тогава започва и голямото отслабване на организма. То отваря вратата за рака, от който поетът на Добруджа умира малко преди да навърши 57 години.
Коста Списаревски има един трогателен спомен за Йовков. В този спомен Списаревски нарича твореца „един българин, който знаеше умно да мълчи“.
От неговата уста не излезе никога излишна дума, укор за когото и да било, скъп беше и на похвалите“.
Списаревски разказва как срещнал Йовков във Варна и го поканил на обяд. Писатели си поръчал само половин порции и я изял. Коста Списаревски настоял и му поръчал още една порция, като му се скарал: „Е, я яж като хората, или ще докарам тенджурата! Стига с тия половинки“. Бедният, милият Йордан, на моята закана той не намери друго да отговори: „Ами, аз все така си ям, според кесията, келнера си знае, и цяла да поръчаш, той ще донесе половинка“. И се усмихва. Разбрах. Тихичко го питам – как прекарваш сега, какво работиш извън литературната работа? „Надничар съм, и получавам 600 лева месечна надница“. Една буца застана на гърлото ми. Пихме кафе и излязохме на улицата; той се сбогува и потегли към морската градина, аз застанах насред улицата, смутен и с тягостно чувство в душата. 600 заплата – за човека, който обезсмърти най-хубавия край на родината”, разказва Коста Списаревски.
Споменът му продължава така: „По онова време министър на народното просвещение беше Цанко Бакалов Церковски, белочерковския несретник, който неведнъж е споделял скромния залък на мойта трапеза на улица „Славянска”. Той е писател, няма да остави своя събрат, затичвам до телеграфо-пощенската станция и подавам следната телеграма: „Именитият български писател Йордан Йовков гладува, Варна“. След три месеца и след дълги премеждия, в разгара на гражданската война в Русия се връщам във Варна. Не го виждам. Питам един общ позна: къде е Йордан. А, Йордан, той е големец, на служба е в Царската легация в Букурещ. Нека бъде вечна паметта на двамата певци на българската неволя“.
Източник: Уикенд
