Има хора, които просто заспиват. Пускат глава на възглавницата и след три секунди са в отвъдното – на сънищата. Има и други – нашият отбор. Онези, при които тялото лежи, но мозъкът решава, че точно сега е идеалният момент да направи равносметка на живота, да пренапише сценарий или да обсъди с вътрешния си глас защо през 2009-а е казал онова глупаво изречение.
Мозъкът, колкото и да ни се иска да го спрем, няма бутон „off“. Той е като котка – колкото повече му казваш „легни“, толкова повече се разхожда по масата. Причините? Официално – психолозите ще ти кажат „стрес, тревожност, хормонален дисбаланс, свръхактивна когнитивна възбуда“. Неофициално – просто си от хората, които мислят малко повече и често по-дълбоко, отколкото им е полезно.
Истината е, че когато денят е свършил, а тишината падне, оставаме насаме със себе си. И тогава започва парадът:
„Ами ако…“, „Трябваше да…“, „Утре ще…“. Всички недоизговорени мисли се втурват да си довършат изреченията. Мозъкът не иска да ни пречи – просто продължава това, което е правил през целия ден – да анализира, да подрежда, да контролира.
Специалистите казват, че това е въпрос на навик – ако често мислиш в леглото, мозъкът вече свързва възглавницата с мисловна дейност, не със сън. Така „време за лягане“ се превръща във „време за мислене“.
Какво може да се направи?
Парадоксално – нищо насила. Не се бориш с ума, защото това е като да крещиш на дете да млъкне. Вместо това му даваш излаз: записваш всичко, което те човърка, на лист хартия; правиш си тих ритуал – чай, бавно дишане, тъмна стая, без екрани, без новини, без анализи.
Ако след половин час не заспиш – ставаш. Правиш нещо спокойно. После се връщаш. Мозъкът трябва да разбере, че леглото не е сцена за монолог, а място за финалните аплодисменти на деня.
И да, има хора, при които биологията също си казва думата – невротрансмитерите просто не „изключват“ правилно. Но дори тогава ритъмът на покой може да се научи. Малко постоянство, малко любов към себе си, и разбиране, че не всичко трябва да бъде решено преди съня, съветва „Фокус“.
Понякога просто трябва да кажем на мислите „Момичета и момчета, утре продължаваме“. И тогава, най-накрая, идва тишината.
Източник: Агенция „Фокус“
