Петрова нива е едно от онези места в българската история, където тишината днес трудно може да разкаже какво е започнало преди повече от век. Тук, в сърцето на Странджа, през лятото на 1903 година се взема решението, което ще поведе хиляди българи към Преображенското въстание. Следват дни на свобода, а след тях – опожарени села, убити хора и огромни бежански колони. Десет години по-късно Тракия ще преживее ново разорение с такива размери, че акад. Любомир Милетич ще го съпостави с ужаса на Батак.
Петрова нива край малкотърновското село Стоилово не е място на масово клане. Това уточнение е важно, защото през годините различни исторически събития често се смесват. Петрова нива е мястото на решението за въстание – своеобразното Странджанско Оборище.
През лятото на 1903 г. тук се събират революционери от Одринския революционен окръг. Историческите сведения сочат 47 официални делегати, а заедно с войводите и четниците в местността се намират над 300 души. Взето е решението Одринско да се включи във въстанието, а в Главното боево тяло влизат Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов. За началник на въоръжените сили е посочен Георги Кондолов.
Само няколко седмици по-късно Странджа пламва.
В нощта срещу Преображение въстаническите чети атакуват османски гарнизони, прекъсват комуникации и за кратко отстраняват властта в значителна част от района. В историческата памет тези дни остават като времето на Странджанската република.
Свободата обаче е кратка.
Около 26 дни няколко хиляди слабо въоръжени въстаници се противопоставят на многократно превъзхождащи ги османски сили. След това започва разгромът.
Селата поемат най-тежкия удар.
Домове са подпалвани, населението бяга към границата, семейства са разпръснати, а Странджа се изпълва с хора, които изоставят всичко, за да спасят живота си. Данните, запазени за Лозенградския санджак, показват мащаб, който трудно се побира зад сухата дума „потушаване“ – десетки християнски села са опожарени, хиляди къщи са унищожени, а хиляди хора загиват или остават без дом.
Така Петрова нива се превръща не само в символ на въстанието, но и в началната точка на една трагична страница от съдбата на тракийските българи.
И все пак сравнението с Батак не се отнася пряко до събитията на самата Петрова нива и дори не само до 1903 година.
То идва от още по-мрачната 1913 година.
Десет години по-късно Тракия отново потъва в кръв
След войните огромни маси българско население в Одринска и Беломорска Тракия се оказват подложени на насилие, прогонване и унищожаване на цели селища.
Един от хората, които документират случилото се непосредствено след трагедията, е акад. Любомир Милетич.
През зимата на 1913-а и пролетта на 1914 г. той обикаля засегнатите райони, разговаря със стотици оцелели и бежанци, записва показания и фотографира последствията. Резултатът е фундаменталният му труд „Разорението на тракийските българи през 1913 година“, издаден от Българската академия на науките през 1918 г.
Описанията са потресаващи – разстрели, опожарени български села, бежански колони, отвличания и хора, които никога повече не се връщат по родните си места. Оригиналният труд на Милетич отделя цели глави на унищожаването на отделни населени места и съдбата на прогоненото население.
Именно при описанието на жестокостите във Фере Милетич прави паралела, който остава и до днес.
Според Съюза на тракийските дружества историкът сравнява случилото се с Батак и отбелязва, че Батак е едно село, докато в Западна Тракия масови кланета са извършени в 17 села.
Това е и исторически коректният смисъл на сравнението.
Не става дума за „по-голям Батак“ на едно конкретно място. Става дума за трагедия, разпръсната върху огромна територия – не едно селище, а множество български общности, ударени една след друга.
Батак е символът. Тракия е трагедията на десетки места
Баташкото клане от 1876 г. остава едно от най-страшните събития в българската национална памет. Затова всяко сравнение трябва да бъде правено внимателно.
Но точно затова думите на Милетич звучат толкова тежко.
При разорението на Тракия той вижда не повторение на една единствена трагедия, а поредица от трагедии.
В неговия труд например за Булгаркьой е описано разстрелването на 350 мъже, последвано от опожаряването на селото и отвеждането на над хиляда негови жители.
В други райони насилието продължава и през есента на 1913 г. Исторически публикации, стъпващи върху изследванията за периода, описват убийства на цели семейства и обезлюдяване на села.
Зад цифрите обаче стоят хора – семейства, които тръгват по пътищата само с онова, което могат да носят; родители, които губят децата си; села, в които след векове български живот повече не се връща.
Петрова нива остава мястото, където започва борбата
Затова Петрова нива не трябва да бъде помнена като място на клане.
Тя е мястото на решението.
Там хората, които знаят колко неравна ще бъде битката, все пак решават да я поведат. Следват 26 дни, които остават в историята като един от най-силните опити за освобождение на българите в Одринска Тракия.
След тях идва цената.
А през 1913 г. – още по-голямото разорение, документирано от Милетич.
Така само за десетилетие съдбата на тракийските българи преминава от надеждата на Петрова нива през пожара на Преображенското въстание до огромните бежански колони и унищожените български селища от 1913 година.
Именно затова днес Петрова нива е много повече от историческа местност.
Тя е памет за решение, взето в името на свободата. Памет за хора, които не се връщат. Памет за села, останали само върху старите карти. И предупреждение колко висока може да бъде цената, когато историята се пише с огън, изгнание и кръв.
