Молбата на проф. Мариела Генева-Попова да бъде освободена под гаранция заради болната си майка постави неудобни въпроси за грижата за възрастните хора, злоупотребите със здравни средства и отговорността на държавата.
Случаят с проф. Мариела Генева-Попова от Пловдив, задържана по обвинения за източване на средства от Националната здравноосигурителна каса, извади наяве един от най-тежките проблеми в България – липсата на достатъчно надеждни механизми за грижа за болните, възрастните и хората в уязвимо положение, пише 24 часа“.
Пред съда професорката е поискала да бъде освободена под гаранция с аргумента, че няма кой да се грижи за майка ѝ. Възрастната жена е преживяла инсулт, страда от деменция и разпознава единствено дъщеря си. Съдът не е уважил молбата, като е приел, че има и други роднини, които могат да поемат грижата за нея.
На пръв поглед това може да изглежда като поредния опит на обвиняем да представи личните си обстоятелства като основание за по-лека мярка за неотклонение. Решението на съда също може да изглежда формално и лишено от човешка чувствителност.
Но зад този конкретен случай стои по-голям въпрос: кой се грижи за хората, които не могат да се справят сами, когато близките им отсъстват или не са в състояние да поемат тази отговорност?
Здравеопазване, в което пациентът често остава на заден план
Случаят поставя и въпроси за начина, по който функционира здравната система, включително за контрола върху средствата от обществените фондове.
Системата на клиничните пътеки, по която Националната здравноосигурителна каса заплаща болничното лечение, отдавна е обект на критики. Сред проблемите, посочвани от лекари и експерти, са неравномерното финансиране на различните медицински дейности, административните ограничения и възможностите за отчитане на дейности, чиято реална необходимост подлежи на проверка.
Когато финансирането е обвързано с определени диагностични и лечебни процедури, съществува риск финансовият стимул да измести фокуса от индивидуалните потребности на пациента.
Така болният може да се окаже не само човек, който има нужда от лечение, а и част от административна процедура, в която всяка дейност трябва да бъде отчетена по точно определен ред.
Това не означава, че всички лечебни заведения злоупотребяват със системата. Означава обаче, че правилата трябва да гарантират ефективен контрол, прозрачност и реално лечение, а не да създават стимули за формално отчитане на дейности.
Проблемът се задълбочава, когато опитите за промени срещат съпротива. Независимо дали става дума за по-строг контрол при приема в болница, за преразглеждане на клиничните пътеки или за централизирани механизми за закупуване на лекарства, всяка реформа изисква да бъдат защитени както интересите на пациентите, така и публичните средства.
Милиарди за здравеопазване, но достатъчно ли е лечението?
Големият бюджет за здравеопазване сам по себе си не гарантира по-добри медицински услуги. Важни са начинът, по който се разпределят средствата, ефективността на контрола и реалните резултати за пациентите.
Големият брой болнични легла и високият обем на отчетената болнична дейност също не са автоматично доказателство за по-добра здравна грижа.
Когато финансирането насърчава количеството вместо качеството, възниква риск от ненужни хоспитализации и процедури. Затова здравната политика трябва да се оценява не само по размера на бюджета, но и по достъпа до лечение, качеството на медицинската помощ и защитата на пациентите.
Въпросът не е просто колко средства се отделят, а дали те достигат до хората, които действително се нуждаят от тях.
Социалната система: кой се грижи за възрастните хора?
Другата страна на случая е социалната система, която би трябвало да осигурява подкрепа за хората, нуждаещи се от постоянна грижа.
В България семействата често са принудени сами да търсят решение, когато възрастен родител страда от деменция, последици от инсулт или друго състояние, което изисква непрекъснато наблюдение.
Настаняването в специализирана институция може да се окаже трудно заради ограничения капацитет, липсата на достатъчно места и продължителното чакане. В резултат много семейства се обръщат към частни доставчици на социални услуги, чиито разходи невинаги са по силите им.
Същевременно качеството на грижата не може да бъде гарантирано само с подписан договор или регистрация. Необходими са ефективни проверки, достатъчно квалифициран персонал и механизми за защита на хората, които не могат сами да сигнализират за насилие или лошо отношение.
Разкритията за домове за възрастни хора, в които обитателите са били държани при унизителни условия, показват колко тежки могат да бъдат последствията от липсата на контрол.
Тук възниква и един от най-съществените въпроси: каква е отговорността на държавата, когато близките не могат сами да осигурят необходимата грижа?
Когато личната отговорност се превръща в обществен проблем
Дори ако обвиненията срещу проф. Генева-Попова бъдат доказани, това не отменя необходимостта да се намери подходяща грижа за майка ѝ. Същевременно семейните обстоятелства сами по себе си не доказват невинност и не предопределят решението за мярката за неотклонение.
Това са два различни въпроса, които не бива да се смесват.
Единият е свързан с отговорността на конкретния човек пред закона. Другият засяга способността на обществото да осигурява достойни условия на живот на хората, които не могат да се грижат сами за себе си.
Именно тук се вижда необходимостта от работеща социална система — такава, която не поставя цялата тежест върху семейството и не оставя възрастния човек без подкрепа, когато неговият близък отсъства.
За подобна промяна не винаги са необходими единствено повече средства. Необходими са ясни правила, ефективен контрол, достъпни услуги и политическа воля те да бъдат прилагани.
Когато обществените средства остават без достатъчно контрол
Злоупотребите с публични средства не са проблем само на здравеопазването. Те засягат доверието в институциите и усещането, че правилата важат еднакво за всички.
Когато има съмнения за неправомерно използване на средства от здравната каса, обществото очаква проверка, прозрачност и отговорност при доказани нарушения. Същото важи за социалните услуги, образованието и останалите сфери, финансирани с публични пари.
Но докато обществото настоява за отчетност от институциите, грижата за възрастните хора не може да бъде сведена единствено до личен семеен ангажимент.
Фразата „няма кой да гледа мама“ звучи като частен проблем. В действителност тя поставя въпроси за достъпа до социални услуги, подкрепата за семействата и способността на държавата да защитава най-уязвимите.
Истинският тест за една система не е само как наказва нарушенията, а и как се грижи за хората, които не могат да се защитят сами.
Защото обществото трябва да търси отговорност за злоупотребите, без да забравя човешкото достойнство на болните и възрастните. А държавата не може да прехвърля цялата тежест на грижата върху семействата и след това да приема липсата на подкрепа като личен проблем.
В крайна сметка въпросът не е само кой ще се грижи за майката на една обвиняема професорка. Въпросът е какво се случва с всички останали възрастни хора, чиито близки също нямат достатъчно сили, средства или възможности да се грижат за тях.
