Едва ли има по-добър начин да започнем разказа за бурния семеен живот на Лев Толстой от един от най-известните му цитати: „Всички щастливи семейства си приличат. Всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“.
Трудно може да се обясни каква съдбовна сила е събрала тези две непоколебими личности и ги е задържала в плен един на друг завинаги.
Сигурно е обаче, че литературното наследство на Лев Толстой нямаше да бъде същото без София, която поставя на първо място съпруга си и се съгласява, макар и не безропотно, да живее в сянката на неговото величие.
34-годишният Лев Толстой е представен на 18-годишната София Андреевна Берс през 1862 г. След като ѝ прави предложение, двамата се женят през септември същата година в Москва.
Техният брак продължава почти 5 десетилетия и приключва със смъртта на писателя през 1910 година. София заема централно място в живота му не само като съпруга, но и като негов верен сътрудник, като дори няколко пъти преписва сама черновите на мащабния му роман „Война и мир“.
Връзката, започнала като силна любов, с годините се превръща в истинска война. Бракът им се оказва безкрайна поредица от върхове и спадове, при които две силни и страстни натури се сблъскват многократно – и с все по-нарастваща ярост, до трагичната развръзка.
Писането е неизменна част от живота на Лев и София. Той не само ѝ предлага брак в писмена форма, но и в началото техните дневници стават интересен и романтичен начин на комуникация помежду им. Дневниците на София разкриват всички мисли и чувства, които са разкъсвали душата ѝ и унищожавали семейната хармония.
От самото начало между двамата съпрузи се появяват проблеми и напрежение, които ще бележат целия им брак.
6-годишната разлика във възрастта не е скандална за времето си, но житейският им опит е много различен. Толстой е зрял мъж, популярен и обичан писател. София, израснала в почтено семейство, е неопитна, наивна и изпълнена с романтични представи за брака.
Фактът, че Лев е имал многобройни връзки преди нея, кара София да се терзае от несигурност и ревност през целия им живот. Освен това животът в отдалеченото имение на Толстой в Ясна поляна я кара да се чувства изолирана.
Силно влюбена и отегчена от ежедневието, тя превръща Толстой в център на съществуването си и го идеализира. В очите на София величието на Толстой се сблъсква с нейната собствена незначимост.
„Той е щастливец, защото е талантлив и умен. Аз не съм нито едно от двете. Човек не може да живее само с любов, но аз съм твърде глупава, за да направя нещо друго, освен да седя и да мисля за него.“, пише София в дневника си.
Така започва една от големите драми в семейството. Между Лев и София се отваря страшна пропаст, която разделя гениалния творец и жената, която няма друга цел в живота, освен брачните и домашните задължения.
Чувствайки се несигурна, нищожна и недооценена, София започва да ревнува от всяко начинание на съпруга си.
Към творчеството на писателя младата жена има противоречиво отношение – изглежда сякаш работата на Толстой едновременно ги разделя и сплотява.
Понякога тя приема писането му като поредната заплаха за брака ѝ. През 1863 г., София, вече майка на първото им дете, става свидетел как Толстой работи върху ранна чернова на „Война и мир“ (1869), и споделя колко онеправдана се чувства: „Аз трябва да задоволявам неговото удоволствие и да кърмя детето му, аз съм част от мебелировката. Той не ме обича, не можах да запазя любовта му“, пише горчиво тя.
Въпреки това ролята на София в създаването на литературните му шедьоври не бива да се подценява. Тя е негова неуморна секретарка, като многократно преписва чернови на произведенията, които носят огромно признание на руския класик.
В тези моменти София се гордее, че е полезна на съпруга си, а той започва все повече да разчита на помощта ѝ и да изпитва голяма привързаност към нея. Погълната от работата на Лев, тя се радва се на успехите и се гордее с постиженията му. За момент изглежда, че романът на Толстой ще сплоти семейството. Но не за дълго.
Непреодолим проблем за двойката се оказва силната социална ангажираност на Толстой, особено по отношение на статута на крепостните селяни. В нея София вижда конкуренция за вниманието и любовта му, които иска изцяло за себе си, а по-късно и заплаха за благосъстоянието на семейството.
През 1870-те години Лев Толстой преживява няколко духовни кризи, които се засилват след публикуването на „Анна Каренина“ през 1878 г. Идеите му стават по-радикални и крайни с напредването на възрастта.
Той става пацифист, експериментира с вегетарианството, защитава сексуалното целомъдрие (макар и без успех в личния си живот, както София саркастично отбелязва в дневника си). Превръща се и в постоянен критик на руския имперски режим и на Руската православна църква. Все по-погълнат от проблемите, пред които са изправени селяните, творецът чувства вина заради собствената си социална привилегия.
Междувременно София ражда 13 деца, 8 от които оцеляват. Тя се грижи за имението и прехраната на голямото семейство. Радикализмът на съпруга ѝ предизвиква огромни скандали между тях.
Постепенно Толстой привлича и редица предани „ученици“, които се стичат в Ясна поляна, нетърпеливи да опознаят своя идол. Мнозина го виждат като герой, докато в очите на своята съпруга Лев все повече се превръща във враг.
Опиянен от успехите и благоговението на хората, Толстой започва да твърди, че желае да дари както състоянието си, така и приходите от литературните си произведения, за да живее по-прост живот, в съответствие с изповядваните от него радикални принципи. Ужасена от мисълта, че децата ѝ може да загубят наследството си, София силно се съпротивлява.
Това кара Толстой често да я обвинява в егоизъм и материализъм. Пропастта между тях се превръща в бездна, а любовта – във война.
По това време София вече осъзнава своя интелектуален потенциал, както и жертвите, които прави заради съпруга си.
„Стотици пъти съм усещала интелектуалната си енергия да се раздвижва в мен – копнеж за образование, любов към музиката и изкуствата…“, пише в дневника си тя. „И отново и отново съм ги смазвала и задушавала и до края на живота си ще продължа да служа на своя гений.“
София описва тази своя роля като „голямо нещастие“. Да посветиш целия си живот да не правиш нищо, освен да управляваш домакинството и да отглеждаш децата на един важен човек, е, по нейните думи, „мъчение“.
През последното десетилетие от живота си Толстой е изтерзан не само от постоянните сблъсъци със София, но и заради здравословното си състояние. Цялото семейство се грижи за него, като в дневниците си тя негодува от това колко неблагодарен е съпругът ѝ към всички тях.
Измъчван от всичко това, през нощта на 28 октомври Толстой напуска тайно семейния си дом в Ясна поляна. Намерението му е да намери изолация и убежище в манастир.
„Правя това, което старците на моята възраст обикновено правят: напускам светския живот, за да прекарам последните дни от живота си в самота и тишина“, пише в прощалното писмо, което е оставил.
Когато София намира писмото, опитва да се удави в езеро в имението, но е спасена.
Няколко дни по-късно тя успява да го открие в къщата на началника на гарата в отдалеченото село Астапово. По време на пътуването си 82-годишният Толстой е заболял от пневмония и не може да продължи.
Отказват да пуснат съпругата му в къщата, защото присъствието ѝ ще влоши състоянието му. София прекарва нощите във влака, а дните – гледайки съпруга си през прозорците на къщата.
Лев Толстой издъхва на 7 ноември 1910 г., като София успява да бъде до него едва в последните му мигове на този свят. Така геният на руската класическа литература си отива от този свят, бягайки от кошмара, в който се е превърнала любовта на живота му, пише Edna.bg.
