20-годишно момче се прибира призори от дискотека. Живее в Торонто, Канада. Преди това взел някакъв наркотик, но се чувствал добре. Легнал си, но след известно време майка му чула специфично изхъркване от стаята му. Това бил последният дъх на сина й…
Опитала се да го събуди, говорила му, но безуспешно. Веднага подала сигнал на 911, че детето й е без пулс. “Около 5,30 часа сутринта аз и моят колега се прибирахме към районното, за да приключим нощната смяна. Дойде повикване, че 20-годишно момче е намерено от майка си без пулс. При такива случаи към мястото се отправят пожарна, полиция и линейка и който стигне първи, той реагира.”
Така започва историята за един спасен живот от българската полицайка Мария Зашева, която от 20 г. живее в Канада. Пред “24 часа – 168 истории” тя разказа с какво се сблъсква всеки ден – с уточнението, че обожава работата си.
“Без колебание поехме сигнала – разказва Зашева. – Активирахме светлини и сирени и бяхме там първи. Намерихме майката, която се опитваше да му окаже първа помощ. Беше ужасно стресирана и опитите й бяха напълно неуспешни. Момчето беше започнало да сменя цвета на лицето си. Беше страшно. Започнах да му правя сърдечен масаж и не спрях 7 минути.
Това бяха най-дългите 7 минути в живота ми
Отнякъде ми дойде някаква сила и не спирах да правя масаж и да му говоря. При сърдечен масаж трябва да се натиска много силно и за да се стигне до сърцето, ребрата се чупят. За мен беше изключително травмиращо, когато чувах изпукването на ребрата, но знаех, че това е единственият начин момчето да остане живо. В един момент чух леко изхъркване. С колегата го обърнахме настрани и от устата му потече някаква течност. Още обаче нямаше пулс. В един момент усетих леко дихание и пулсът му се върна. Момчето отвори очи, започна да диша и тогава дойде и линейката. Усетих огромно облекчение, но бях толкова стресирана, че седнах в единия ъгъл на стаята и започнах да плача като малко дете. Емоцията беше много силна и нямаше как да не я изразя с глас. Той беше в ръцете ми и беше умрял.”
Като по чудо Мария връща момчето от смъртта. И е горда, че е спасила живот. Това се случва още миналата година, но едва сега случаят доби популярност, след като младата жена спечели специална награда, която се дава изключително рядко. За да се получи това отличие, трябва да се мине през много комисии на провинциално и държавно ниво.
Всъщност за да стигне дотук, Зашева се бори много. Напуска България само на 20 години.
Последвала в Ню Йорк приятеля си, който след това й станал съпруг.
“Аз съм от Павел баня. Не исках да заминавам, не знаех една дума на английски, а и гордо учех в така мечтания от мен Софийски университет – спомня си полицайката. – Първите години в САЩ бяха изключително трудни. През деня ходех на училище, за да уча английски, а вечер работех дълги часове в един италиански ресторант. Наеха ме без език, за да помагам на помощниците на сервитьорите (позиция, която е популярна в САЩ). Казах си, че един ден ще науча английски толкова добре, че да стана сервитьорка. И успях. Дълги и тежки месеци по-късно вече бях сервитьорка и това за мен беше огромно постижение. Две години след това се роди голямата ми дъщеря Ния. Редувахме се със съпруга ми – през деня работеше той, а вечерта – аз. Малко по-късно се записах да уча в най-добрия университет в Торонто, Канада – University of Toronto.
Завърших двойната специалност “Криминология и френски” с отличие. След това 3 г. работих почасово абсолютно безвъзмездно в стария съд в града, както и в офис като пробационен офицер, също без заплата.”
Въпреки че трудно се влиза в държавната администрация в Канада, след като се отворило място за пробационен офицер, Мария се явила на много тежки интервюта и се преборила сред десетки кандидати. Официално била наета, а междувременно родила и малката си дъщеря София.
“На тази позиция се занимавах с извършители на тежки престъпления и сексуално насилие, както и тренирах новонаетите кадри и водех програмата за работа на доброволни начала в офиса – спомня си Мария Зашева. – Около 6 г. работех това и много го харесвах. Всеки пробационен офицер си има собствен офис, където се подписват осъдените, а те са рецидивисти. В нашия офис нямаше полиция и ние ги вкарвахме на доверие при нас.
Заплашвана съм многократно от престъпниците. Ние ги наричаме клиенти
Те трябва да изпълняват задачите си – общественополезен труд или посещение на някакъв курс. Ако не го правят, аз ги връщам в затвора. Когато разберат това, стават много агресивни, дори скъсяват дистанцията през бюрото и това е доста страшно. Но моето най-голямо оръжие е начинът, по който комуникирам. Лично мен не са ме нападали, но мои колеги са удряни.”
Мария винаги говорела с престъпниците внимателно и ги убеждавала да изпълняват съвестно и дисциплинирано задълженията си.
“По някакъв начин ние сме учители – споделя полицайката. – Обучени сме да им помагаме, насърчаваме, подкрепяме, да осъзнаят разни концепции в живота, които по едни или други причини не са успели да разберат. Например един от клиентите ми бе заклет алкохолик от много години. Постоянно влизаше и излизаше от затвора, защото крадеше, за да си купи алкохол. По едно време дори беше започнал да взема наркотици. Беше много тежък случай. Неговият пробационен период беше максимален и аз имах 2 години и половина, за да работя с него. Той идваше да ме вижда всяка седмица. Клиентите могат да идват веднъж в месеца, на всеки две седмици или всяка.
С него правехме планове, той ги нарушаваше и всичко започваше отначало
И в един момент минаха 6 – 7 месеца, в които той не беше пил и не бе откраднал нищо. След като видя собствения си прогрес, той сам се амбицира. Случвало се е да ми звъни в офиса, когато е в трудна ситуация, за да получи подкрепа и да не посегне отново към чашката. Като цяло с клиентите си развивах много добра връзка и това помагаше и на мен.”
И въпреки че харесвала работата си, един ден се замислила трябва ли да остане затворена в офис до края на живота си. Станало й тъжно и решила, че има много повече какво да даде навън.
Почти безотговорно скочила и подала документи за полицай. Отказала се дори от повишение. Шефът й предложил да стане мениджър в офиса, но тя вече гледала в друга посока. Стартовата й заплата също била по-ниска.
“Кандидатстването за полицай е много дълъг и сложен процес – обяснява Зашева. – Има физически изпити, логика, математика, решаване на сценарии, много дълъг психологически тест и накрая среща с психолог. Ако отпаднеш на някой кръг, трябва да чакаш 1 година, за да имаш право да се явиш отново. За мое щастие ме наеха много бързо.
Професията е изключително тежка, но и много благородна. Харесва ми, че имам възможността да помагам на толкова много хора и съм изключително щастлива, че спасих живот. След този случай почувствах невероятно удовлетворение.
Видях как целият ми труд се изплати стократно и се убедих, че следвам правилната посока.”
Районът, в който работи българката, е с висока престъпност, където има от всичко по много – наркотици, незаконно оръжие, домашно насилие, кражби, грабежи, както и убийства. Поради тази причина може да се каже, че Мария постоянно е изложена на опасност.
“Всеки ден има сигнали за въоръжени грабежи, незаконни оръжия в сгради, където има престъпници – разказва Зашева. – В такива случаи претърсваме помещенията и във всеки момент има опасност някой да изскочи отнякъде и да стреля по нас. Може да ни изненада в гръб или да ни удари с нещо. Има и случаи на ожесточена съпротива при арест. Опитват се да избягат. Стават сбивания. Това е страшно, защото някои от тях са много силни физически. Посягат към оръжията ни. Никога не са ме ранявали, но така са ме хващали, че са ме влачили по един цимент и после колената ми бяха в много сериозни рани. Аз бях хванала престъпника и не го пусках, а той се опитваше да избяга и тичаше с мен.”
Тези истории може да звучат невероятно, но в Торонто се случват всеки ден. Въпреки тях Мария обожава работата си и е най-удовлетворена, когато е помогнала на човек в беда. Такъв е случаят с 14-годишното момиче, което искало да се самоубие.
“Получихме сигнал от случаен минувач, че на сграда на 6-ия етаж, от външната страна на терасата, стои дете с единия крак във въздуха, което вероятно ще скочи – спомня си Мария. – Веднага отидохме аз и мой колега и това, което й, казах, бе: “Здравей, моето име е Мария. Знам, че съм в униформа, но това не трябва да те плаши. Аз съм тук, защото много искам да ти помогна и да разбереш, че в този момент има на кого да разчиташ И сега съм точно тук зад теб в този тежък момент от твоя живот.”
С колегата ми приближавахме милиметър по милиметър, защото тя беше много уплашена и можеше всеки момент да скочи. Това беше много травмиращо. Около 15 – 20 минути продължих да говоря с нея. Основната ни цел беше да я убедим да се върне от вътрешната страна на терасата. Накрая аз и колегата ми просто се затичахме и я сграбчихме. Той я хвана и я носеше като бебе и дори заплака. Моментът беше изключително напрегнат и емоционален.”
Причината детето да посегне на живота си били семейни проблеми. Родителите й били разведени, а бащата се държал много строго с нея. Тероризирал я. Нямала приятели в училище, а някои деца дори я тормозели. Нямала подкрепа от никого, а отчаянието в един момент надделяло и тя решила да сложи край на живота си.
За да не оставят травми тези случаи у Мария, през свободното си време тя се занимава с народни танци и благотворителност.
“Когато почивам, не мисля за работата си, не гледам полицейски филми – обяснява българката. – От малка танцувах в ансамбъла в Павел баня. След това в Америка съм била в една-две групи, но в един момент осъзнах, че имам силите и капацитета да обучавам деца. В Канада направих първо детска група с още един полицай – Михаил Кочанков. Записаха се около 40 деца, а ансамбълът нарекохме “Златна Тракия”. Поръчахме носии от България. Това ми носи страхотно удовлетворение, на децата и родителите им харесва. Затова се сформира и група за възрастни. Отделно преди няколко години създадох неправителствена организация, която се казва The Blue Footprint. Мисията ми е всяка година по Коледа да събера и раздам 100 якета на бездомните хора в центъра на града, където работя, и това ми дава допълнително удовлетворение.”
Мария трудно жонглира между мисията си да спасява животи, танците, благотворителността и семейството, но смята, че се справя успешно. Най-голямата й гордост е, че е българка.
“Децата ми четат, пишат и говорят на български език – споделя Мария. – Гласувам редовно и следя политическия климат в България. Прибирам се всяка година. Сега ми остават 7 нощни дежурства и заминавам за родината си. Това ме окрилява и зарежда изключително много.”
