Българската политика тази седмица разкри безсилието на доскоро „вожда“ на ГЕРБ, който се оказа зависим не от изборите или гражданите, а от задкулисни интереси.
Българската политическа сцена тази седмица прилича не просто на разпадаща се пиеса, а на фарс, в който актьорите вече не крият режисьора. И този режисьор, по всичко личи, не е Бойко Борисов.
След като миналата седмица самият Борисов настояваше пред депутатите си, че „време е за промени“ — включително със смяната на министри и Наталия Кеселова — и подготвяше почвата за евентуални избори, тази седмица картината рязко се обърна. Депутатите на ГЕРБ бяха изпратени „по места“, уж да чуят гласа на хората. Само че, както видяхме, „гласът на народа“ се оказа глас на партийния апарат, защото по приемните нямаше граждани, а активисти на ГЕРБ и журналисти, подредени като статисти в зле режисирана пропаганда.
После тези „слушатели на народа“ се върнаха при лидера си с готов сценарий: „Хората не искат избори.“ И чудо – вчера Бойко Борисов излезе на пресконференция и обяви именно това: не е време за избори. Само че този обрат не е продиктуван от обществена логика, а от политическа зависимост. И Борисов дори не се опита да я прикрие.
На същата тази пресконференция той изрече думите, които ще останат като символ на падението на един дългогодишен лидер:
„От 20 години познавам Делян Пеевски и знам на какво мога да разчитам. Знам, че когато му кажа нещо, той се съобразява. Знам, че когато той ме помоли, аз го изпълнявам.“
В тези думи няма равнопоставеност. Няма лидерство. Няма суверенитет. Има признание за подчинение.
Бойко Борисов вече не се държи като човека, който определя дневния ред, а като човек, който чака разрешение от Делян Пеевски. Тази зависимост е толкова очевидна, че не се нуждае от тълкуване. Достатъчно е да се проследи хронологията: Борисов иска избори, Пеевски казва „не е време“ — и ден по-късно ГЕРБ повтаря същата теза.
Кой е лидерът в тази двойка?
Отговорът е болезнено ясен.
Доскоро Борисов беше „вождът“ на ГЕРБ, човекът, който нарежда, който къса и събира коалиции по свое усмотрение. Днес изглежда като мъж без воля, който се опитва да играе ролята на посредник между партийната си дисциплина и чуждите интереси. Човек, който говори за „гражданите“, но реално се крие зад „приемни“, в които граждани няма.
И докато Борисов се опитва да изглежда „държавник“, той всъщност прилича на политически фигурант — лице на задкулисие, което вече не му принадлежи. Неговата демонстративна покорност към Пеевски не е случайност. Тя е отражение на истинската структура на властта в България днес — власт, в която формалният лидер изпълнява, а не ръководи.
В същото време гневът му от резултата в Пазарджик — и първоначалният изблик на желание за избори — показват човек, който усеща, че губи контрол. Борисов е изнервен, неуверен, раздвоен. Но вместо да си върне инициативата, той я предава.
Така Борисов не просто губи политическо влияние — той се отказва от него доброволно.
Днес, когато премиерът Желязков повтаря, че „не е време за избори“, а Борисов се кълне в „съобразяване“, България трябва да си зададе един прост въпрос:
Кой всъщност управлява държавата?
Отговорът става все по-очевиден и все по-страшен.
Защото, когато лидерът на най-голямата партия в страната говори за себе си като за човек, който „се съобразява“ с Делян Пеевски, това вече не е политическо партньорство — това е капитулация.
Днес Борисов е символът на политическото безсилие.
Човек, който говори за избори само когато му разрешат.
Човек, който се представя за държавник, но действа като подчинен.
Човек, който от лидер се превърна в заложник на системата, която сам създаде.
