На 8 юни 2025 година светът на фотографията загуби едно от най-фините и дълбоки си лица – Франсис Жакобети. Френският фотограф и режисьор си отиде на 85-годишна възраст, оставяйки след себе си богато творческо наследство, което съчетава чувственост, естетика и неизменно уважение към човешкото тяло.
Пътят от рекламата до вечността
Роден през 1939 г. в Марсилия, Жакобети започва кариерата си като рекламен фотограф, но още в края на 60-те години напуска комерсиалната рамка и се обръща към портретната и артистичната фотография. Работи за Paris Match, Vogue, Playboy, Lui и Harper’s Bazaar, където налага изцяло свой стил – чувствен, осветен с мекота, и винаги човечен.
Неговият обектив не търси сензацията – търси интимността между светлината и кожата, между погледа и мълчанието.
Една от най-разпознаваемите му снимки е портретът на Джейн Биркин и Серж Генсбург – кадър, в който актрисата е гола в прегръдките на Генсбург, а между телата им витае онова напрежение, което само любов, гордост и артистичност могат да създадат. Това не е сцена – това е усещане.
Именно това умение отличава Жакобети: той не снима обекти, а отношения.
Голотата като естетика
През 70-те години той заснема множество актови фотографии, в които тялото е показано не като провокация, а като пейзаж, който носи душа. С поредицата Zoom sur le nu той представя детайли от човешкото тяло в толкова близък план, че те се превръщат в текстури, в почти абстрактна живопис.
Сред най-често сниманите от него личности са Роми Шнайдер, Софи Марсо, Ален Делон, Карл Лагерфелд – но и безброй „неизвестни“ тела, които той превръща в образи със същата доза уважение.
„Голотата не е скандал. Скандално е да я снимаш без душа“, казва той в интервю през 1992 г.
По-късните години – камерно, но вдъхновяващо
В последните години от живота си Жакобети се оттегля от модния свят и посвещава времето си на документални проекти – заснема незрящи хора, рибари от Сенегал, деца в болници. Темата остава същата – достойнство, човешко присъствие, уязвимост.
Фотографът остава активен почти до самия си край, като продължава да участва в изложби и да публикува свои архивни работи.
Франсис Жакобети не беше просто майстор на светлината – той беше разказвач на мълчанията.
Неговите снимки няма да бъдат запомнени само заради имената в кадър, а заради усещането, че в онзи кратък миг между вдишан и издишан въздух нещо вечно е било уловено.
Смъртта на Жакобети поставя точка на един живот, но не и на изкуството му. Творчеството му остава – деликатно, плътно, и напомнящо ни, че тялото не е предмет, а поезия в кожа.
