„България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри“, пише авторът на първата академична история на страната ни Константин Иречек в края на българския си период. В първите години след Освобождението той пристига у нас, за да европеизира образованието у нас и да подпомогне културното развитие на нацията, на която е посветил най-добрите си академични изследвания.
В дневника му, който си води по време на престоя си в България, могат да се открият и други негови мисли, които и днес звучат актуално: „Моето първо впечатление за парламента – огромно губене на време, много приказки за патриотизъм и малко дела. В цялата Камара едва има 12 души, които биха могли да работят по някой законопроект. Само празни приказки, откъслечни полунаучени неща в чужбина и никаква идея как работите да се оправят“.
Роден в чешко семейство във Виена през 1854 г., едва 18-годишен Иречек издава своята първа научна работа „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870“. Четири години по-късно публикува дисертацията си от Карловия университет в Прага, озаглавена „История на българите“, с която става доктор по философия. Интересът на младия Иречек към историята на славянските народи идва от дядо му по майчина линия – прочутия славист Павел Шафарик. От личната му библиотека Константин черпи материали за първите си научни статии. Той избира да се занимава конкретно с българска история, защото „от всичките балкански народи най-малко се знае за българите“ – при османското нашествие са унищожени много документи и архиви. Затова неговият научен труд е особено значим. Всъщност „История на българите“ е първата ни цялостна научна история. Академичното изследване се основава изключително на историческите извори. В него фактите не се смесват с народни песни, митове и легенди, басни и други фантастични елементи, какъвто е похватът в по-ранните средновековни творби, свързани с историята ни. Още с излизането на творбата на 14 ноември 1876 г. нашият историк и държавник Марин Дринов съобщава на Иречек отзивите сред научната общност: „Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с един забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина“.
След дипломирането си Иречек преподава няколко години в Карловия университет, докато след Освобождението на България не получава покана от нашия историк и държавник Марин Дринов и бъдещия премиер Константин Стоилов да помогне за изграждането на новата българска образователна система. Иречек приема поканата най-вече заради възможността да опознае народа, чиято история толкова силно го вълнува. Разказват, че за пристигането си в България през ноември 1879 г. специално си купува кавалерийски ботуши, „подходящи за пътешественик“. Спретва багажа си в два големи куфара. Като ги натъпква добре, се оказва, че те тежат 137 килограма, като стотина от тях са заради огромното количество книги, които взима със себе си. Чешкият учен обаче не е склонен да се раздели с нито една от тях, затова ги пренася до гарата с файтон и ги качва във влака. „Потеглям в противно дъждовно време към неизвестната съдба. Напускам цивилизацията. Сега – скок в нов свят“, отбелязва Иречек в дневника си. Романтичната му представа за България приключва още в първите дни на престоя му у нас. В дневника си той нарича София „Боклукополис“ заради мръсотията. Дразни се от неравните тротоари, безкрайната кал и гьоловете, които са навсякъде и няма как да избегнеш. Затова елегантният интелектуалец си купува галоши, както и револвер, който винаги носи у себе си. След пристигането си той веднага е назначен за секретар на Просветното министерство и започва редовно да се сблъсква с българските политически нрави. Освен всичко това работи по проектите за образованието у нас в ледена стая, където е толкова студено, че чак часовникът в кабинета му спира да тиктака. Принуден е да стои на бюрото си с шапка на главата и високо вдигната яка. В средата на престоя си у нас той започва да се отчайва и напряга от пълния отказ за европеизация у нас, с който се сблъсква. „Дойдох флегматичен, станах неврозен“, пише Иречек.
Въпреки трудностите, пред които е изправен, чехът обиква българите. Това става още при първото му излизане извън София. Тогава той пише в дневника си, че чак сега е разбрал какъв всъщност е българският народ – добросърдечен, гостоприемен, вярващ в образованите си съотечественици и чудесен работник. Именно обиколките му в страната го мотивират да преодолее трудностите, които изпитва в София, и да остане в България няколко години. У нас Иречек среща и любовта на живота си – директорката на девическата гимназия в София, хърватката Клотилда Цветишич. Цяла София започва да говори за годежа между двамата чужденци. Изненадващо обаче така и не се стига до сватба, защото родителите на Иречек не одобряват евентуалната си бъдеща снаха.
Събитията се развива така, че на 27 години Иречек оглавява Просветното министерство у нас през 1881–1882 г., а след това е председател на учебния съвет при министерството и директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София. Докато изпълнява тези длъжности, той допринася значително за развитието на българската наука. Съдейства за възобновяването на Българското книжовно дружество, на което става и редовен член, както и за излизане на списанието на дружеството в София от 1882 г. Въвежда предписания към учителите за начина на провеждане на учебния процес и др. За дейността си е награден с първия златен медал „За наука и изкуство“, връчен от княз Александър Батенберг, а преди заминаването си от България получава лично от княза орден „Св. Александър“
III степен. Иречек напуска страната ни през 1884 г. защото „науката му е по присърце от политиката“. След като обявява официално решението си да напусне страната, вестник „Славянин“ публикува текст, в който с явна заядливост пише: „Добър му път!“. В отговор на това Иречек изпраща до редакцията на вестника собственоръчно сътворена от него дописка срещу самия себе си, която подписва с „Господин Незнанов“. Тя е изпълнена с ирония към превзетия европеец и с възмущение как „нашата горка държавица е станала зрелище на един страшен и безпримерен маскарлък“. Вестникът веднага публикува статията и на другия ден, малко преди да се разбере кой е действителният й автор, целият тираж на „Славянин“ е разграбен. Константин Иречек си прави тази шега, за да докаже, че българската преса е готова да публикува всичко, което й се предостави.
След завръщането си в Прага Иречек е избран за професор по всеобща история в Карловия университет, а от 1893 г. е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Не престава да работи по темата за българската история до смъртта си през 1918 г. Впечатленията от пребиваването си в България и изследванията си отпечатва в книгите „Пътувания по България“ (1888 г.) и „Княжество България“ (1899 г.).
Източник: в. „Филтър“, Мария Петкова
