Едно от най-приказните и мистични места в България е светилището на Богинята майка край казанлъшкото село Бузовград. Спокойствието, което цари там е много различно от забързаното ежедневие. Човек се пита как огромните камъни са поставени един върху друг и кой е успял да направи това преди хиляди години, когато не е имало мощни кранове. Ако пък се съгласим с мнението на някои археолози, че светилището е природно образование, то отново изникват въпроси – как така няколкотоне камък стои като спуснат от небето и как се постига този невероятен баланс.
Една от легендите за изграждането на светилището Врата на Богинята е свързана с далечни времена, когато местните жители трудно преживявали и ежедневно се сблъсквали с нещастия. Уморени и отчаяни, те поели нагоре по пътя към мястото на светилището, където живеел техния жрец Принудени били, защото глад ги измъчвал и болести покосявали наред малко и голямо. Нивите опустявали безплодни, земята се напуквала. Посърнали селата в Тракийската равнина. Бебета ги покосявала треска, порасналите побелявали без време, възрастни се поболявали от мъка и безсилие. Някаква прокоба тлеела над тракийците. Видели се в чудо и отделили група от най-мъдрите хора от всяко племе в околността Проводили ги до древния храм в подножието на Триглавия връх. Скромни дарове събрали хората в тежкия си недоимък. Угрижени и умълчани отпътували пратениците. Когато се изкачили по скалистата стръмна пътека, горе пред храма ги посрещнал беловас старец Словата му се нареждали, сякаш самата земя им говорела.
„В грижи е потънала Земята майка. Зли демони са затворени дълбоко в недрата ѝ земни, не мирясват, върлуват кипят сърдити. Нея в трески тресат, а на хората съдба безутешна докарват. Храмове нямате, братя мои! На Богинята майка огнища за свой подслон при вас да има!
В тях синът ѝ Слънце да почетат, че той дава живот на земята човешка и на цялата Вселена. Титани подземни са преградили пътя към небесата, за да нямат боговете достъп до хората. До другото лято храмове да издигнете, богове да приканите и с обич да помолите плодородни облаци да ви пратят, благодатен дъждец да напои земята, а тя с благодат да ви дари. Тогава и вие в щастие да добрувате! Догодина и аз ще си ида от Земята човешка, но вие това дело да сте свършили, иначе лошо за всички“, призовал жрецът.
Станали пратениците от местата си тихо, поклонили се на мъдреца и заслизали надолу към равнината изпълнени с надежда. Лятото, след скромната жътва, мъжете задялали скалите, кипяла усилена работа. Упорито дълбаели цепка по цепка, за да отделят огромните камъни. Подреди ли ги майсторите, нагласили късовете както боговете ги съветвали без думи. Издигнали ги траките по върхарите. Там започнали да се събират и да принасят дарове на Богинята майка и на нейния син Слънцето. Свършило се тяхното, тегло свършили нещастията и бедствията. А жрецът наистина починал на следваща година, както сам бил предсказал, пише „Уикенд“. Духът му спокоен преминал през Вратата към света на мъртвите и към безсмъртието според траките.
