Аз съм човек, който гледа само напред, само това ме интересува – напред. Никога назад. Назад е поуката, човек може само да се поучи, от това, което е било назад. Но всичко е напред. Победата е напред!
Виждам, че някои хора се отнасят към мен с пренебрежение, не им се сърдя, с нищо не могат да ме наранят. Но задавам въпроса – кои сте вие, които ме съдите?
Това сподели попримата Лили Иванова пред журналиста Светослав Иванова в предаването „120 минути“ , което тази вечер БТВ излъчи.
В откровения разговор Лили Иванова споделя още:
– На върха е доста ветровито. На всеки връх има само един човек, не може да има двама. На всеки връх е самотно и ветровито.
– Нямахме пари. Баща ми и майка ми събраха пари от роднини, за да ми купят първото акордеонче.
– Преди да изляза на сцената изпитвам притеснение – ще се справя ли, как ще се справя.
– Единственият човек от нашата гилдия, музикалната, който ме поздрави след „Олимпия“, е Богдана (Карадочева).
– Приятелите ми не са много, но са качествени. Всички хора, с които съм работила досега и са били в групата ми, са ми останали приятели.
– Показността ме дразни. Показност без покритие…
Ето целия разговор:
Светослав Иванов: Много ми е приятно да се видим отново, г-жо Иванова.
– Благодаря за поканата. И на мен ми е особено приятно.
– Ние сме в Националната художествена галерия. Преди не бях правил интервю с никого тук, това е едно много специално място. Спомням си преди тук имаше една картина, сега е в „Квадрат 500“, може би най-ценната картина, която България притежава в момента. Това е „Луцифер“ на Фон Щук. Моментът, в който падналият ангел на земята се изправя и поглежда. Много хора се стъписват, още от времето на Фердинанд, който я купува, от погледа му – той наистина е много, много зловещ. Та, да започнем с този въпрос: Вие сблъсквала ли сте се с демони някога?
– Не, не съм се сблъсквала. Не си спомням. Но познавам по някакъв начин хората по очите, мога да кажа и да обясня откога се получи това нещо. Бях на концерти преди много години в Хасково. Излизам от хотела вечерта и виждам една лисица, бяха я хванали. Истинска жива лисица на един дървен прът, за да не се хвърли върху някого, сигурно. На врата си имаше железна гривна. А нейният поглед беше свиреп, беше освирепяла горката. Никога няма да забравя този поглед. И някакси свикнах хората да ги гледам в очите, и познавам по очите един човек дали е добър или е лош.
– Ако продължим тази линия, срещали ли сте много хора с очи на ангели, за които може да кажете, че са добри? Да кажете: Той ме гледа с добро.
– Има и такива хора, не можем да кажем, че всички са лоши. И Слава Богу, че има.
– Кои е най-ранният Ви спомен от Вашите родители?
– Спокойствие между двамата, никакви скандали, никакви обиди и разбирателство. Какво повече може да се иска в едно семейство.
– Кой повече оказа влияние върху Вашето възпитание?
– Ами, повече съм била с майка ми, защото баща ми пътуваше. В началото, когато още не съм била родена и когато съм била съвсем малко бебе, той работеше в общината. След промените нещата се промениха. Караше един голям камион, за да издържа семейството. Това е. Аз бях много по-често с майка ми и баба ми.
– Вие избирате професията на медицинската сестра. Това е благородна професия.
– Хуманна.
– Хуманна. Точно така. Кое Ви отведе към тази професия тогава, като млад човек?
– Аз съм от Кубрат. Там съм отраснала и завършила. И най-близкият град, в който можеха майка ми и баща ми да ме издържат, беше Варна. И в Медицинското училище, отидох и завърших за медицинска сестра.
– Как Ви се стори ученето и самата професия след това?
– Нормално. Сега мисля, че не ми се струва много да е нормална. Чувам, че има недостиг на медицински сестри.
– Това е много голям проблем.
– Проблем е, защото заплащането е много ниско. Ако повишат заплащането, всички завършили за медицински сестри, няма да търсят работа в чужбина, ще си останат в родината. Да не би нашите политици да имат ниско заплащане!?
– В изборния ден Вие отидохте и гласувахте. Защо това е важно?
– Винаги. Никога не съм пропуснала да отида да гласувам, никога. Няма такъв момент в живота ми.
– Как си обяснявате, че много хора не изпитват нужда да гласуват, особено напоследък?
– Щом мислят така и не изпитват тази необходимост да гласуват, нямат право утре да са недоволни.
– Между другото, първата Ви плоча е издадена в Румъния? Защо в Румъния?
– Просто са ме забелязали. А днес някой хора се правят, че даже не ме забелязват.
– Няма такива хора.
– Има. Но не им се сърдя, не ме интересуват. Аз работех в един театър в Букурещ, театър „Танасе“, пеех и имах една група, която свиреше в хотел „Амбасадор“, ресторант. Аз пеех две-три песни и ме чуха, всяка вечер идваха да ме слушат музиканти от „Електри Корт“, тяхното музикално издателство, сприятелихме се и те веднага направиха всичко възможно да направя плоча там.
– Как се почувствахте тогава, когато излезе? Това е първата.
– Ами, благодарна на една фирма, от която първо бях забелязана, а не от българите.
– Примата на българската естрада и музика?
– Да.
– Колко ветровито е на върха, как го усещате?
– На върха е доста ветровито. На всеки връх смятам, че има само един човек, не може да има двама.
– Самотно ли е? Студено ли е?
– Студено, ветровито. На всеки връх е самотно и ветровито.
– Кои са приятелите на Лили Иванова? Колко са?
– Не са много, но са качествени. Всички хора, с които съм работила досега и са били в групата ми, са ми останали приятели.
– Вие как разбирате кого да допуснете до себе си?
– По очите.
– Вие, г-жа Иванова, кога осъзнахте…
– Може да си говорим на „ти“.
– Много ще ми е приятно.
– Много те уважавам и знам, че ме уважаваш. Да си говорим на „ти“.
– Така е. Благодаря! С твое позволение, ти кога осъзна, че си известна?
– Аз съм завършила Медицинското училище във Варна и там също бях известна с това, че свирех на акордеон. Имахме агитка, имахме срещи с Морското училище. Не смятам, че съм търсила да имам специална известност, не!
– Как и откъде беше първият акордеон, ти го спомена?
– Майка ми и баща ми събираха пари от приятели, от роднини. Нямахме пари по това време. Баща ми имаше роднини, майка ми имаше роднини, събраха се пари и ми купиха едно акордеонче, което, не мога да си спомня даже днес какво е било и какво е представлявало, не знам.
– Това е било голям подарък тогава, нали?
– Да. Голям подарък. Аз съм човек, който много обича да гледа напред.
– Напред, само напред, към бъдещето?
– Само напред, назад няма нищо. Това, което е било назад, то е минало, и не можем да го върнем. Аз съм човек, който гледа само напред, само това ме интересува – напред. Никога назад. Назад е поуката, човек може само да се поучи, от това, което е било назад. Но всичко е напред. Победата е напред!
– Има ли разлика от начина, по който излизате а сцената в зала „Олимпия“ или в голямата „Арена“ в София, или в някой град?
– Не. За мен публиката е еднаква навсякъде. Старая се да пея по същия начин във всяка зала и пред всяка публика.
– Има ли го вълнението преди концерт? Не знам дали да го наричам притеснение или вълнение.
– То е притеснение. Преди да изляза на сцената, пак е притеснение. Това не е вълнение, то е притеснение ще се справя ли, как ще се справя.
– Имаш ли някакъв ритуал, нещо, което правиш преди да излезеш?
– Не, освен да се прекръстя, нямам друг ритуал.
– Вярваш ли в Бог?
– Да, вярвам, че има някаква сила, която никой не я е видял, но вярвам, че я има.
– Кой е най-трогателният жест от твои почитател?
– Най-трогателни са жестовете на децата, те идват при мен с едно цвете и ми го подаряват.
– А има ли колеги на Лили Иванова, които ти цениш, обичаш музиката им?
– Харесвам Богдана.
– Богдана Карадочева?
– Да. Тя беше, сега се сещам, единственият човек от нашата гилдия, музикалната, който ме поздрави след „Олимпия“.
– Единственият?
– Единствена. Никой друг не ме поздрави.
– Въпреки че това беше толкова голяма новина?
– Е, беше, но това е.
– Добре. Да говорим за хубавите неща.
– Какво да си го обясняваме, минало-бешало.
– Точно. Минало-бешало. Аз си мислех, преди да започнем това интервю дали вълнението е все толкова силно преди всеки концерт. 14 декември, това са повече от 15 000 души, 15-17 000 души, това е голям концерт?
– Вълнението е прекалено голямо, но ако няма вълнение, няма смисъл да излизам на сцената.
– Много жени особено в момента очакват въпроса и твоя отговор, как Лили Иванова поддържа своята форма и своето здраве?
– Не съм ходила при някакъв лекар да ми каже как да се храня и с какво да се храня. Аз сама съм си измислила моя начин. Не ям прекалено много, не ям солено, не ям кисело, не ям тлъсто, такива неща. Аз сама съм си избрала моята диета. Но важното е човек да не прекалява с нищо.
– С нищо?
– С нищо.
– А сънят?
– Сънят е много важен за певеца. Най-малко трябва да спи един певец.
– Четете ли книги?
– Да, чета много книги. Ще те изненадам – последната книга, която прочетох беше за Хитлер.
– Какво научи за него?
– Че този, който е преследвал евреите, е бил евреин. Това научих.
– Това е голямата ирония на история всъщност.
– Да,
– Когато Лили Иванова погледне към днешния свят, как изглежда той от твоя поглед?
– Не се опитвам нито да критикувам, нито да влизам много навътре. Аз самата съм много дисциплинирана, искам да спазвам моите режими и аз ги спазвам. Не мога да уча никого. Никой не е дошъл да ме попита как да спи, как да се храни, за да не дебелее. Ако има нужда от такъв съвет, да ме попита, аз ще му кажа. Но да изнасям лекции, елате, слушайте моята лекция, това не ми харесва. Коя съм аз, че да ги уча. Аз така разсъждавам.
– Лили Иванова.
– Не са дошли да ме попитат. Да дойдат и да ме попитат, аз ще им кажа.
– Лесно ли прощаваш?
– Зависи за какво става въпрос. Не прощавам лъжата, кражбата, лицемерието също. Виждам, че някои хора се отнасят към мен с пренебрежение, коя съм аз или много важно. Кои са те, аз задавам въпроса – кои сте вие, които ме съдите?
– Защото злонамерени коментари има за всеки, абсолютно всеки, който е публична личност.
– Аз зная.
– Това означава ли, че те те раняват по някакъв начин, че те достигат до теб?
– С нищо не мога да бъда наранена. Аз се отнасям с пренебрежение към тях, те не ме интересуват.
– Как звучи молитвата на Лили Иванова, тъй като споменахме Бог преди малко?
– Да съм здрава, да са здрави моите близки, най-близки хора. Това е. Какво може да иска повече човек от това да е здрав.
– Ако в момента ни гледат момичета, млади дами, на 13-14-16-годишна възраст, какво ще им кажете за живота, който им предстои да изживеят?
– Не бих си го позволила.
– Защо? Това е много ценно?
– Еми, не бих си позволила да ги уча. Знам, че българинът не обича да го учат, това са моите впечатления.
– Какви искаш да видиш българина? Какво трябва да промени в себе си?
– Не, не искам да го уча на нищо. Ако някой конкретно дойде да ме попита какво да направи в конкретен случай, ще му кажа, но така да си позволявам да давам съвети, не бих.
– Има някаква скромност, стеснителност. Скромен човек.
– Кой това?
– Ти.
– Аз не знам дали бих го нарекла скромност, но не обичам да парадирам. Показността ме дразни. Показност без покритие.
– Когато е идвало младо момиче, което иска да стане певица…
– Ами, не е дошло никога.
– Наистина ли?
– Не (смее се). Някой беше дошъл преди 10-15 години и вика: „Много съм болна“. – Няма да ядеш, казвам. Отговаря: – „Ами, като ми се яде“. – ато ти се яде, яж, какъв съвет мога да ти дам. – Не мога. „Много ми се яде“. – Защо ме питаш?
– Коя е любимата българска дума на Лили Иванова?
– Родина.
– Защо?
– Защото не съм напуснала моята родина, никога няма да я напусна за нищо на света.
– Беше ми много приятно!
– И на мен. И благодаря, благодаря за вниманието, благодаря за уважението.
– Аз благодаря!
