В парижкото гробище Père Lachaise, където почиват легенди като Едит Пиаф, Джим Морисън и Оскар Уайлд, един по-малко известен мъж привлича не по-малко внимание. Името му е Фернан Арбелот – музикант и актьор, погребан през 1942 г. с едно единствено желание: да гледа завинаги лицето на своята съпруга.
Това желание е вдъхновило създаването на една от най-необичайните гробници във Франция. Надгробният паметник на Арбелот изобразява мъж, легнал по гръб, който държи в ръцете си бронзово лице – предполага се, че това е лицето на неговата съпруга Анриет.
Фернан Луи Арбелот е роден през 1880 г. в Париж. Учи в престижната Ecole des Hautes Etudes Commerciales, служи във френската армия по време на Първата световна война и по-късно работи като банков директор. Въпреки това страстта му остава изкуството – музика и театър. През 1919 г. се жени за Анриет Гикел, с която споделя дълбока и всеотдайна любов.
Умира през 1942 г. в окупирана Франция, но истинската история започва след смъртта му.
Гробницата е създадена по негово изрично желание и е изработена от белгийския скулптор Адолф Вансар през 1946 г. Самата композиция не прилича на обикновен надгробен камък. Тя е сцена, разказ, изповед. Надписът на френски гласи:
„Те бяха изумени от красивото пътешествие, което ги доведе до края на живота.“
Мнозина вярват, че лицето в ръцете на Арбелот е това на съпругата му. Други предполагат, че е символ – на Любовта, Вечността или Отчаянието.
Любопитен факт е, че по време на лятното слънцестоене, слънчевите лъчи огряват точно маската в ръцете на скулптурата. Дали това е случайност или умишлен архитектурен ефект – остава мистерия.
С годините около гроба се създават редица митове. Един от тях гласи, че Арбелот не е издържал мисълта за живота без любимата си и е избрал да напусне този свят, за да бъде близо до нея. Друга версия твърди, че двамата са умрели почти едновременно – трагични герои на своя собствена любовна драма.
Днес гробът на Арбелот се е превърнал в един от най-сниманите и посещавани в Père Lachaise. Пътеводители го отбелязват като „скритото бижу“ на гробището – не толкова заради името на покойника, а заради историята, която паметникът разказва.
