Мартин Димитров е уредник в Историческия музей в Тутракан, посветил се на съхраняването на паметта за Тутраканската епопея от 1916 г., превърнала града в символ на българската бойна слава. Той разказва за най-ценните експонати, легендите и личните истории, съхранявани в музея, както и за уроците, които миналото оставя за бъдещето.
– Кое е най-ценният или най-редкият експонат в музея и как е попаднал тук?
След като се намираме в музей „Тутраканска епопея – 1916“, е логично тук да има артефакти на военна тематика. Както в повечето музеи, и тук могат да се видят пушки, пистолети, униформи, знамена, саби и различни степени на ордени за храброст, принадлежали на съответните офицери и войници.
Но има такива, които изпъкват над всички останали – личните ордени, медали и еполети на генерал-майор Пантелей Киселов, командир на IV Преславска дивизия по време на битката за овладяването на т.нар. „Непревземаема тутраканска крепост“ на 5 и 6 септември 1916 г. Генерал Киселов остава в историята като победителят – героят при Тутракан.
Става въпрос за осем експоната, сред които: орден „За заслуга“ (Фердинандова емисия), орден „За военна заслуга“, офицерски знак „За ХХ години отлична служба“ (Фердинандова емисия), орден „За храброст“ (Трета Фердинандова емисия, 1912 г.), медал „За бракосъчетанието на княз Фердинанд I с принцеса Мария-Луиза“, полкови знак на 8-ми пехотен Приморски полк на Нейно Царско Височество Княгиня Мария-Луиза, турски военен орден „Железен полумесец“ и две наградни вази от Балканските войни.
Всички тези артефакти са дарени от внуците на генерал Киселов – инженер Пантелей Киселов (живее в Швейцария) и Мария Киселова-Ромерса (живее в Рим). И двамата са почетни граждани на Тутракан.
– Какви са най-неочакваните истории, които посетителите научават за Тутракан по време на обиколката?
Посетителите, които искат да научат повече за историята на града на Българската бойна слава, горещо препоръчваме да посетят Трансмариска, Историческия музей, Рибарската махала, Художествена галерия „Жельо Тачев“ и Етнографски музей „Дунавски риболов и лодкостроене“ – последният е визитката на Тутракан за период от 50 години. Неслучайно Тутракан е наричан град на рибарите.
В новооткрития (на 18 април 2024 г.) музей „Тутраканска епопея – 1916 г.“ на посетителите се представя експозиция, която обхваща националноосвободителните и националнообединителните борби на българите за периода 1870 – 1919 г., като главен акцент е Тутраканската операция по време на Първата световна война. Екскурзоводите с чувство, патос и емоция проследяват историческите събития, за да покажат как се е стигнало до тази епична битка.
Много посетители остават озадачени и възмутени от факта, че Южна Добруджа е била под две румънски окупации за периода 1913 – 1916 г. и 1919 – 1940 г., когато българският народ е подложен на жесток и репресивен асимилационен режим. Немалко от тях излизат просълзени и развълнувани, след като научават за безстрашния, всеотдаен и себеотрицателен български боен дух по време на битката за Тутракан, където войниците със специалитета „на нож“ пробиват отбранителните линии на този „малък/балкански Вердюн“, както го наричат румънците и немският командващ съюзническите войски – фелдмаршал Аугуст фон Макензен.
Патриархът на българската литература Иван Вазов написва стихотворението „Тутракан“, за да увековечи този епичен епизод. В музея се разкриват и събития, премълчавани с години, обвързвани с „завоевателните стремежи на шовинистичната българска буржоазия“. Освен за Тутраканската операция, посетителите научават нови и интересни факти за Северния или Добруджанския фронт.
– Има ли легенди или местни предания, свързани с експонатите или с историята на града?
Всеки експонат има своя история, но разполагаме и с няколко „легенди“, предавани от прадедите на посетителите, участници в битката. Най-известната е тази за Крушата. Чували сме истории за крушово дърво край музея, сред чиито клони се крие румънски войник с картечница, който поваля български войници, запътили се към крайпътна чешма. До днес не е ясно кое е това дърво и дали все още съществува – имаме само предположения.
Популярният фразеологизъм „власите и накрай Дунава се давят“ се ражда благодарение на славната българска победа, защото реката според някои автори посинява от румънски униформи и почервенява от тяхната кръв.
Непосредствено до музея се намира Военното гробище, създадено веднага след битката, където в окопите на румънския форт № 6 са погребани победители и победени. Няколко години след битката гробището е посетено от ветеран, който установява, че името му е сред загиналите.
– Какво най-много впечатлява чуждестранните туристи, когато посетят музея?
Сърцето на музея е зала „Диорама“. Дори туристи, които не се интересуват от българска история, си тръгват просълзени. Посетителят се пренася в 1916 г., влиза в пресъздадените румънски окопи на форт № 6 и от гледната точка на румънски войник е съучастник в 360-градусово кинематографично изживяване.
Това е единственият такъв музей на Балканския полуостров. Непрекъснато имаме посещения и от румънци, които идват без да таят омраза, въпреки срамния за тях погром по време на Тутраканската операция. Разбирането, паметта и почитта към миналото са ключови за изграждането на бъдещето и за предотвратяване на повторни грешки.
– Какви лични истории на жители на Тутракан се пазят в колекциите на музея?
В експозицията се съхранява пушка „Манлихер“, открита от местен рибар. Пушката е принадлежала на румънски войник, който се хвърля в Дунав, за да се спаси, и захвърля оръжието. Това ни подсказва, че до ден-днешен на дъното на реката могат да се открият ножове, пушки, пистолети и гранати от румънските войски.
Тутраканци са откривали куршуми по брега на Дунав, а по време на строежа на музея е намерен снаряд от 55-мм оръдие, обезвреден от военни по заповед на командира на Сухопътните войски – Свилен Йосифов. Местните редовно даряват шрапнели и части от снаряди. Селяните от околията обират труповете на българи, румънци и немци, за да ги погребат в окопите на форт № 6.
След битката Камен Петков от Кулско, ранен войник, получава писмо за родения му син и въпреки болките отговаря: „…Вижда се, че мене няма да ме бъде, ама вземете го пишете на името на града. Тъй най-често ще си спомняте, че имате убит баща…“. Така се ражда Тутракан Каменов – учител 35 години в добруджанските села. Бащата оцелява и доживява 91 години, разказвайки подробно за сраженията.
– Ако можехте да върнете един исторически момент от миналото на Тутракан, за да го видите с очите си, кой бихте избрали и защо?
Може би тук ще изненадам читателите, които очакват да чуят „Превземането на Тутракан и влизането на генерал Киселов на 6 септември 1916 г.“. Все пак превземането на тутраканската крепост от части е представено чрез зала „Диорама“ и не би имало нужда повторно да наблюдавам тези сеч и кръвопролития между два народа. Не… Това, на което искам да стана свидетел е влизането на българската войска в Тутракан на 21 септември 1940 г., след като на 7 септември същата година е подписан Крайовския договор (спогодба) в Румъния, благодарение на който България си връща Южна Добруджа – несправедливо заграбена от Румъния, чрез клаузите на Ньойския договор от 1919 г. Може би сте изненадани от този отговор. Но кой не би желал да види как българските войски са посрещнати, с цветя и сълзи на очи, като освободители, след като добруджанци в продължение на 20 години са били под чужда власт, която ги подлага на нечовешки терор, която ги принуждава да сменят националността си, за да могат да избегнат съдбата на тези, които отказват да се нарекат румънци. Кой не би искал да чуе хвалебствените слова казани по адрес на тогавашния български цар Борис III и министър-председателя проф. Богдан Филов, които успяват не с война, а с перфектно изиграната си роля на дипломатическия театър да върнат тази изконна наша земя, която се явява и нашият единствен териториален успех, който успяваме да запазим след Съединението от 6 септември 1885 г.
