10 февруари 1988 година – наглед обикновен зимен ден, но не и за русенци. На централния площад в крайдунавския град се организира четвъртата и най-голяма екологична демонстрация в социалистическа България, наречена по-късно “Протестът на майките с количките”.
“Причината за недоволството бяха хлорните обгазявания от химическия завод “Верахим”, намиращ се на отсрещния бряг на река Дунав – в румънския град Гюргево, който 6 години вече тровеше русенци”, разказва пред БТА историкът и архивист д-р Веселина Антонова, която е съавтор заедно с журналиста Детелина Каменова на книгата “Демонтаж”, посветена на хлорните протести.
На 10 февруари 1988 г. на площада се събират 2000 – 3000 души. Шествието е водено от майки с детски колички.
Протестиращите обикалят площада, а когато научават, че в града са пристигнали членът на Политбюро и секретар на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) Гриша Филипов и първият секретар на Областния комитет на БКП Петър Петров, спират пред партийния дом и настояват за обяснение.
Демонстрантите открито заявяват своите искания и претенции към управляващите. Обвиняват ги в невъзможност да се справят с проблема и да защитят интересите на гражданите. Скандират “Демонтаж” на комунистическата система”, разказа Антонова.
Началото на протестите
Историкът връща времето няколко месеца преди протестите.
На 28 септември 1987 г. пред партийния дом в центъра на Русе за първи път в социалистическа България недоволни граждани излизат на открит протест и дават публичен израз на неодобрението си към управляващата комунистическа партия.
В 14 часа на най-оживеното място в центъра на многолюдния град случайните минувачи са изненадани от множество униформени служители на МВР.
Само за няколко минути пред смаяните погледи на офицерите и наблюдаващите през тъмните прозорци на кабинетите си местни партийни ръководители към безмълвната бетонна сграда бавно пристъпват уплашени, отчая
