Мистика покрива живота и смъртта на гениалния творец, погребван е над 10 пъти
Приживе и след смъртта през 1840 година Николо Паганини е смятан за един от най-великите и може би най-великия цигулар на всички времена. Още преживе за неговия 57-годишен живот започват слуховете от завистници, че е сключил сделка с дявола, за да свири толкова виртуозно и завладящо, както никой преди това не е правил.
Католическата църква усилено подкрепя тези слухове заради отказа на Паганини да ходи на служби и да пише религиозна музика.
„Гвоздеят в дяволската“ съдба на гения е едно от поредните над 10 изваждания на ковчега с тленните му останки, когато се установява, че десетилетията под земята не само не са разложили главата на виртуоза, а са я направили да изглежда красива и почти жива. Докато другите части на тялото отдавна били само тленни останки.
Заслужен покой гениалният творец намира едва през 1897 година в гробището на Парма.
Това се случва 57 години след смъртта на Паганини и в тази симетричност на земния му живот – 57 години и на странстванията на неговия ковчег също се открива дяволска намеса. Поразен от историята на живота и следсмъртните „скитания“ на Паганини, през 1898 година полският художник Едуард Окун рисува картината „Смъртта на Паганини“. На нея се вижда само главата на умиращия гений, а на преден план е дяволът, който придружава душата му в ада, докато свири на цигулка.
Великият цигулар Николо Паганини умира в Ница на 27 май 1840 година, но местният епископ Доменико Галвано забранява той да бъде погребан в местното гробище. Причината за отказа са подозренията, че Паганини е живял във връзки със зли духове и е продал душата си на дявола.
Красивият ковчег от орехово дърво е пренесен тайно на кораб. Приятелите на маестрото решават да го закарат в родния град на музиканта Генуа. Там обаче губернатор е страхлив мъж на име Филип Паолучи, който отказва да пусне кораба в пристанището.
Водят се 3-месечни преговори, през което време моряците пият все повече и повече заради злокобен шум, който чуват нощно време.
Настояват, че през нощта от тежкия ковчег се чуват тъжни въздишки и звуци на цигулка. Накрая градската управа все пак разрешава ковчегът с тленните останки на Паганини да остане в града, но не и в гробището. Пренесен е в мазето на замъка на граф Чесоле, добър приятел на великия цигулар.
Много скоро обаче слугите започват да се оплакват, че ковчегът блести в тъмнината с дяволска светлина. В резултат е натоварен на фургон и откаран в моргата на лазарета във Вилафранка. Там ужасът се повтаря, след като служителите в моргата, които би трябвало да са свикнали с мъртвите, говорят как редовно чуват стенанията и въздишките на призрака от ореховия ковчег, придружени със звуци на страстна музика.
Следва нова одисея и през 1842 година цигуларят все пак е погребан в подножието на стара кула на брека на Средиземно море.
Но през април 1844 година останките на Паганини са изровени и откарани в Ница. През май 1845 година ковчегът е върнат във вилата на граф Чесоле, като приятелите не се отказват маестрото да бъде погребан по християнски в гробището.
Тези усилия се увенчават с успех едва през 1876 година. Музикантът е погребан в общинското гробище в Парма. Но през 1893 година ковчегът е изкопан отново, тъй като се носят слухове, че от земята се чуват странни звуци, сякаш там има живо същество.
В присъствието на внука на Паганини, чешкия цигулар Франтишек Ондржичек, ковчекът е отворен.
Тялото на музиканта е разложено, но главата – особено лицето, е мистериозно перфектно запазено, което дава храна за нова вълна от най-невероятни слухове и клюки.
И така до 1897 година, когато ковчегът отново е заровен в Парма и вече повече то век лежи спокойно под разкошна гробница.
Захарий Зограф греховно влюбен в жената на брат си
След смъртта му през 1840 година той оставя състояние от няколко милиона франка. Но са категорични свидетелствата, че дава много за благотворителност и винаги настоява да има безплатни места за концертите му за прохождащи музиканти.
Като масон Паганини пише масонски химн и го изпълнява в ложата на Великия изток от Гуарнери на родния си град Генуа, като настоява никой да не свири на нея след смъртта му, пише „Уикенд“. По-късно инструментът получава името „Вдовица на Паганини“. В колекцията от виртуозни цигулки има произведения на Страдивари и Амати.
Люби много жени, а го обвиняват в полова немощ
Николо усъвършенства уменията си и свири до изтощение, постоянно измисляйки нови упражнения за себе си. Първата според някои любов на композитора е благородна дама, чието име той винаги крие и с която живее 3 години в Тоскана. В онези години открива китарата и написва 12 сонати за нея иц игулка, а също така се пристрастява към картите.
Паганини твърди, че е имал връзка с Елиза Бонапарт – по-голямата сестра на Наполеон. Тя го прави капитан на личната й охрана и му дава титлата придворен виртуоз, което му позволява да изнася концерти и да ръководи представления.
Придворният виртуоз има много романи, сред които се отличава този с певицата Антония Бианки. Всяко излизане на двойката поражда слухове и клюки, докато Николо и Антония откровено си изневерят. Певицата се оплаква, че цигуларят няма сили за креватни наслади заради кашлица, ревматизъм, пристъпи на треска и чревни колики.
Фактът, че композиторът намира време, сили и здраве за дружи жени, не се вписва във версията на Антония. През юли 1825 година двойката има син, който е кръстен Ахил. Всички се съмняват, че бащата на момчето е Паганини. Но Николо не се съмнява, че Ахил е негов син, и на 42-годишна възраст се потапя в родителски грижи.
През 1828 година цигуларят напуска певицата и сам се заема с възпитанието на сина си.

