Ако съм циничен, ще кажа, че двама византийски агенти на влияние сред славянските федерати ще честваме сега, наместо руските агенти на влияние. Просто едните са по-далеч във времето. От третия Рим към втория.
Първан Симеонов
Фейсбук
Държава, която си сменя празниците по конюнктурни причини, е само наужким.
Тук, в пространството си за емоция, няма как да подмина огромната грешка, която моите естествени приятели от прозападните сили у нас, направиха. Уви, направиха я, отпушиха бутилката. 24 май е десет пъти по-добър национален празник от 3 март. Но предложението – да не говорим за налагането – на това ще има точно обратния ефект.
Дори само коментарите под публикацията показват каква караница ни чака. Това ли трябваше сега да си причиним!? В политиката трябва да знаеш кога нещо би имало ефект и кога е безнадеждно изпуснало времето си и по-добре е да не го разбутваш. Защото единствено би донесло допълнително затъване по пътя на добрите намерения.
Простете тази тирада; прочетете я цялата или въобще не я четете. Имам право на лично ядосване. Още преди да се създаде това правителство, напомнях, че то ще прояви типичния седесарски бъг – самонадценяването на либералите, когато се видят на власт; увереността от типа „с малко, но завинаги“. Ще надцени подкрепата и влиянието на разказа си у нас, ще забрави, че България категорично не е София, ще прекали и ще предизвика съпротиви. Точно, ама точно това става напоследък. А мислех, че уроците на историята са научени. При това, уроците на близката история.
Авторите на идеята ще разделят хора, ще противопоставят двата празника, за десетилетия напред ще имаме един празник на щастливите градски демографски анклави у нас и един празник на скърцащата със зъби контракултура, която градските космополити с непремереното си опиянение всъщност подхранват ден след ден.
Докато си мислят, че я борят. Между другото, оправдавайки се – пропагандно – точно с разделения. Ние, заадните хора, даваме тази контракултура на тепсия на путинистите (пък, знае ли човек, може да се окаже, че именно путинистите са удобните за западните столици опозиционери). По-добри подаръци и те дори не можеха да очакват.
Защото не е (още) вярна опорката, че 3 март разделя. Напротив, авторите на идеята за смени на празници разделят. И ако аз съм Путин, бих само се наслаждавал как се гърчи едно общество в Източна Европа по повод мен.
Видно е, че за да се оправдае сглобката, са нужни типичните сини символни битки – борби с паметници и пр. Добре познати са и ги разбирам. С тях живея в почти целия си съзнателен живот. А и война е. На война като на война.
Но не вярвах, че можем да стигнем до такива „висоти“ като окарикатураването на пилон за знаме, а да не говорим за това сега. Няма да крия разочарованието си на искрено западен човек, на българин, на убеден привъженик на НАТО и ЕС от атмосферата, в която ще ми се налага да живея в идните години. Част от държавничеството е да си решителен, но друга част е да си мъдър. И да знаеш кое не бива да се пипа, дори да е горчиво гадно. Защото ще постигнеш точно обратното.
Едно е конюнктурни умници да пишат самовлюбени опорки за национални празници във ФБ всяка година, друго е да повярваш на собствената си пропаганда и да превърнеш ФБ статусите в официална политика. Това показва, че в търсенето на легитимация на сглобката част от политическите ни дейци са склонни да ползват всичко.
Показва също колко леко и пластмасово е това. Авторите прекрасно знаят каква дискусия ще настъпи сега. И при все това, дават това предложение – защото им е идгодно да има такава дискусия. Изгодно им е да пипат в самия код на страната ни, за да се мобилизират политически! Все вярвам, че измежду тях има и хора, които съзнават че не биваше…
Начинът да преодолееш миналото е да си в мир с него, а не да се опитваш да го променяш със задна дата. Начинът е да се приемаш какъвто си. Да, нашата България винаги ще има комплекса от патрона – онзи, който по обичайни имперски съображения превърна националното ни осъзнаване и новата ни дърважава в свой заложник, а може би го и насърчи и ползва. Простете сравнението но това е малко като вечния комплекс в Македония към България.
Нещото, от което твоето раждане се е оказало зависимо, винаги поражда полярни чувства. Но нали точно прозападните либерали са онези, които ни обясняват, че човек трябва да се харесва такъв, какъвто е, да се обича. Може ли България най-накрая да преодолее този родилен комплекс, след като постоянно се гневи на собствената си история!? Защо слагаме пръст – отново – в рани, които трябва да зарастват? Трети март е дребен, незначителен проблем. Хипертрофирахме и мислим, че решаваме проблема. Трагедия!
Знам какво ще кажат сега: историята не е такава, това е пропаганда и пр. Може и така да е, но факт е, че у нас има структурни, вкоренени културно и исторически проруски сантименти и те могат да се изличат само поколенски, т.е. бавно и по естествен път, а не по служебен път. На мен лично те са ми противни, буквално, но не мога да се направя, че не виждам хората в обществото, които са техни носители. Те даже, по ред показатели, може би са мнозинства. Огромната грешка на прозападните е да смятат, че това е плод само на пропаганда, която може да се бори. За тридесет години искане на пари от западняците за борене на руската пропаганда, тя става все по-ефективна. И някои хора – на фона на видимия си провал да спрат руските интереси у нас – искат още повече пари. Точно защото тя става все по-силна. Смешен парадокс!
Ако съм на мястото на западните донори у нас, бих се замислил сериозно за ефективността на харченето досега. Всяка сутрин, в която има петима еднакви опоркаджии на екран, събужда точно обратния ефект сред публиката. Защото така и не разбраха, че говорят на публика, която не е в Полша или Прибалтика Говорят на публика, която е вкоренено близка до Русия (уви!), а не само платено близка до Русия. И ще трябва да намерят българския, а не полския, разказ.
Като изследовател на национализма да напомня, че съществува нещо като банален национализъм, т.е. институционализираният, прекипелият, застиналият във форми национализъм – празничният календар е едно от тези неща. Азбучно правило е, че той не се пипа, както не се пипа знаме, химн и пр. – защото е актуален към времето си и вече е безобиден. Пипайки го, създаваш проблем, не го решаваш.
Пипането на такива неща може да се случва само във времена на големи исторически разествания. У нас нито има нужда, нито условия към този момент. Но иди го обясни! Сега сигурно тук някои ще ме обвинят в проруски разказ. Смешни, несвободни, хора!
А само колко комично парадоксална е ситуацията! Вчерашните седесари развяха 3 март в противовес на 9 септември. Днешните седесари вече предлагат замяна и на 3 март. А утре? Това се белези на незряло, дълбоко фрустрирано от себе си, обществено пространство. И, извинете за сравнението, но битките с миналото ми напомнят… точно историческите мотиви, които Путин изтъква за ужасната си война.
И какво казваме с това? Че Санстефанският идеал, не ни е важен вече? Че от двете бивши империи, в ъгъла между които сме, сега сменяме приоритетно плашещата? Че ще празнуваме вече не държавата си, а някогашното си цивилизоване от десницата на метрополията на Втория Рим? Все едно сме били варвари до онзи момент? Оу, уейт…
Какво нещо е иронията на историята. Ако съм циничен, ще кажа, че двама византийски агенти на влияние сред славянските федерати ще честваме сега, наместо руските агенти на влияние. Просто едните са по-далеч във времето. От третия Рим към втория.
С усмивка и бъзик ги пиша тези неща, адвокатствам на дявола малко даже, за да напомня, че в историята има нюанси, твърде много, непоносимо много нюанси, за да ги човъркаме, когато ни скимне. Историята си е история, днес е днес. Колко мозъчни гънки са необходими, за да схванем тази проста разлика?
Върнете Росенец, Камчия, въведете еврото и т.н., но не пипайте символи, преустановете набиращата инерция символна борба. Игра с огъня е! И спрете да ескалирате дребни проблеми – кой кого обидиил във ФБ – до национални проблеми. Защото ще ги превърнете в таива! Та само преди две поколения време у нас наистина се умираше за идеи! Смешно е на фона на дядовците си тук да създаваме драми от нищо.
Иначе, 24 май е наистина прелестна дата. Обожавам този празник. И точно затова не искам никой да прави с него алибали за конюнктурна употреба във връзка с оцеляването си. Защото, ако има нещо по-жалко от това, че националното ни случване стана руска имперска зестра, то е, че още не можем да преодолеем това родилно петно.
И, хора, ако продължавате с това „който не говори като нас, е против нас“, ще съсипете преди всичко себе си. Защото не е вярно отвратителното клише, че народът бил разделен. Напротив, народът ни е умерен, без крайности, даже снишен, защото е доста бит и мъдър. Просто има една прослойка, която не може да понася народа си. Нашият народ няма да скочи; той, на някои следващи избори, просто ще отиде да гласува за други хора. И резултатът няма да ни хареса.
Вместо да тласкаме големи групи хора в ръцете на гадове, добре е да намерим общ език с тези хора, да ги убеждаваме, да не ги обиждаме. И подходът не е битката с календара. Подходът е битката с бедността, неравенствата, гетоизацията. Подходът е да създаваме самочувствие на общността си, вместо да отричаме правото на общностите да имат самочувствие. Подходът е преди всичко да обичаме страната си и хората си.
