Националният волейболен отбор се завърна като вицешампион от световното първенство, а еуфорията около тях заля медии, институции и обществото. Срещаме се със социолога и основател на агенция „МЯРА“ Първан Симеонов, за да поговорим за границата между радостта и преекспонирането.
Господин Симеонов, България е волейбол. Виждаме как волейболистите обикалят всички институции. Не е ли малко прекалено всичко това?
Все пак аз помня сериозни посрещания на спортисти, включително посрещане на волейболния отбор през 1994 година, а преди това и на футболния. Помня грандиозни посрещания, имам предвид, когато имаше хора по улиците, не да ги чакат на площада, а направо шпалир по Цариградско шосе. Това бяха еуфорични времена, такива шпалири имаше и за някои политици. С такъв шпалир беше посрещнат и Симеон Сакскобургготски навремето. Тогава бяха години на търсене на надежда и беше логично при хората с новата реалност, тогава веднага след началото на промените.
Сега не беше толкова избухване, беше много свежо тържество пред катедралата, беше мило. След това обаче политиците дойдоха малко отгоре, поне за моя вкус. Даже ми стана забавно как ги водят тия момчета по едни анцузи. Можеха поне едни костюми да им ушият набързо, не знам колко бързо се шие един костюм, нямам представа. Но те ги водеха с тези анцузи и по червените килими, край гвардейците и край държавния герб, и къде ли още не. Това е, така да кажа, една симпатична причина да се заядем с хората, които се занимават с външния вид на нещата.
Отвъд всичко това най-хубавото беше, че имаше много внезапна радост. Аз знам, че във волейбола от години редуваме подем със спадове. В конкретния случай се намери поколението много внезапно, а и то избухна до финал. След което много пъти България е достигала почти до финал, а пък малко не е достигала. Този път достигна. И това е радващото.
Всъщност най-радващото не е, че се снимаха с политици, това винаги е дразнещо, така е. Или че има реклама на хазарт – спортът винаги има някаква реклама, това са малки дразнители. Голямото хубаво нещо е, че някои хора казват: „Те ни обединиха“. Аз не вярвам българите да сме разединени. Разединени сме тука в софийските изкушения от политиката.
– А тази картинка в парламента – прави депутати аплодират едни млади момчета, застанали пред тях. Как ще я коментирате, как я виждате?
Ами, на депутатите да им е за урок, така да се каже. Нека стане ясно кого харесват българите повече. Аз точно това тръгнах да казвам. Всъщност проблемът в България не е, че има някакво разделение. Няма голямо разделение. В България има разделение на изкушените от политика хора. 
Хубавото в тоя ред на мисли е, че те ни обединиха. Хубавото е, че се харесахме като общност, надежда се появи, това беше хубавото. И в тоя ред на мисли депутатите могат да се учат. Имаше една снимка, където те са откъм трибуната на Народното събрание, а пък депутатите изправени ги гледат.
– Имаше и друга снимка в кулоарите – отпред депутатите, а спортистите отзад.
Ами, пълно е с такива нелепи моменти. Това беше прекалено според мен. Както пак казвам, прекалено е, че ги разхождат по някакви анцузи из държавните институции. Разбирам, че на анцузите има реклами, съвсем нормално е да се появяват с тях, а пък и това им е работното облекло. Аз предполагам, че България щеше да е озарена да ги види в елегантен стил, както много пъти се е случвало в спорта на официални събития. Но пак казвам, това са дреболии. Най-важното е, че имаше внезапна радост, неподозирана, като подарък от националната съдба.
– От сутрин до вечер те са по телевизиите, обиколиха институциите, дори при патриарха отидоха. Дали според вас има нещо скрито? Някой умишлено ли иска да прикрие нещо, за да даде път на националите?
Подозирам, че повечето политици искат да си направят реклама. Първо, по протокол е логично да се видят с тях. Второ, това е шанс за реклама. И трето, и много важно – такъв тип събития махат вниманието от далеч по-важни неща, които се случват. За съжаление, виждате – в страната ни има далеч по-тягостни показатели. Публичните финанси не са добре, очертава се безводие, скоро започнаха да ни съветват да вдигаме данъци, спира се ръстът на заплати и такива неща. А има едно безвремие политическо.
В тоя ред на мисли спортните успехи са чудесен контрапункт, но и чудесно обезболяващо, което понякога маха вниманието от важните неща. Но, слава богу, тия момчета, волейболистите, не са виновни тук. Виновни са тези, които искат да се възползват.
