Един от най-големите интелектуалци в литературата ни, част от кръга на символистите – Емануил Попдимитров, често е наричан „поет на смирението“. Така го определя навремето сп. „Златорог“.
Наистина той излъчва една особено кротост и благост, отражение на огромната му доброта, заради което приятелят му Теодор Траянов го нарича шеговито Средновековен Рапсод.
Въпреки тази смиреност обаче поетът съвсем не е безразличен към проблемите в обществото. Една от зрелите му и високо ценени творби е „Страната на розите“. За нея той казва: „Искам да отразя цялата наша сурова и жестока действителност, в която подлеците и бездарниците стоят на върховете на обществения и културен живот, а
честният и даровит човек е оставен да гине сред несгоди и мизерия“.
Попдимитров изразява гражданската си позиция още в студентските си години, като участва в освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, заради което го изключват от Софийския университет. Затова той учи литература и философия във Франция и в Швейцария, където се дипломира. Макар и това да му дава възможности за добра кариера извън страната, той предпочита да учителства у нас. Преподава в Лом, Хасково, Кюстендил. Участва и в Първата световна война.
За първи път печата стихове през 1907 г. в сп. „Художник“. Сътрудничи на редица други издания и твори във всички литературни жанрове. През целия си живот се стреми да бъде независим като писател и не работи в нито едно издание. Той сам издава и книгите си и ги пласира. В разпространението му помагат негови ученици и приятели. „Той имаше тетрадка с адреси на учители и други интелигентни люде из цялата страна и им пращаше по пет-десет бройки да ги разпродават. С издателства не се свърза до края на живота си. Така в Кюстендил сам издаде „Стихове и песни“, „Свободни стихове“, „Знамена“, „Драматични поеми“, разказва неговият приятел – писателят Георги Константинов.
Също така сам рисува винетките и кориците на книгите си. Прави с молив и акварелни бои изящни пейзажи и портрети, с които илюстрира стиховете си. Тях пише с пачи пера и лилаво мастило, което си разтваря.
Рисувателните му умения са от времето, когато за кратко учи в Художественото училище, днешната Художествена академия. Негов състудент там е Владимир Димитров-Майстора. Двамата дори споделят една стая. В безпаричните години те често гладуват или се хранят оскъдно в евтини гостилници. Майстора рисува портрет на своя приятел. Когато обаче поетът заминава да учи в чужбина, пътищата им се разделят.
Попдимитров запазва интереса си към изкуството. Той има богата колекция от картини на известни български художници, а част от тях са и негови приятели. Сред тях е Стоян Венев, който е негов ученик в Кюстендилската гимназия. Още тогава Емануил забелязва таланта му и го насочва към Художествената академия, пише още „Филтър“
През годините работи като хоноруван, а по-късно и редовен доцент в Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет. Лекциите му по история на западноевропейската драма са толкова интересни, че идват да ги слушат не само хора от различни специалности, но и от други университети. Продължава и работата си като гимназиален учител и взима лекторски часове във Военното училище. Натоварвал се с повече работа, защото му били нужни средства, за да изплати къщата си, която и до днес се намира на улица „Авицена“. Неговата ерудиция впечатлява всички. Той е полиглот, владее над десет чужди езика, сред които и някои редки, като норвежки, унгарски и румънски.
Всички са толкова респектирани от него, че когато негови студенти или ученици го виждали да крачи достолепно из софийските улици, винаги с претъпкана с книги и ръкописи чанта, се побутвали един други и шушукали: „Минава Поетът! Минава Поетът!“. Той е сред най-четените и обсъждани личности за времето си, а днес е незаслужено забравен. „Парадоксално е, че баща ми, който е бил един от най-четените поети на миналия век, остава и до днес антологичен автор“, казва дъщеря му – д-р Светла Попдимитрова.
Неуморен в работата си, той често осъмвал на бюрото си.
„Най-хубавите си стихотворения и песни съм написал нощем. Мене може да ме вдъхнови едно цвете, един малък спомен, една картина. Особено властна сила има природата над мене. Тя е моят вечен извор на вдъхновение и той ми дава неизтощима сила и неизразима радост“, споделя той.
Освен на работата си, поетът е напълно отдаден на съпругата си Дора и двете им дъщери. Жена му е негов ангел хранител и муза – на нея той посвещава най-хубавите си стихове. Тя е и първият му съветник. Той споделя, че изцяло й се доверява, тъй като Дора има безпогрешен усет за хубавото.
„Там, вкъщи, моята горчивина се стопява в нейната сърдечна усмивка и безпределна любов… Жената може да издигне твореца до големи висини, но тя може да го хвърли в бездни и да го унищожи: Представяш ли си какво би бил Достоевски без Анна Григориевна и Фридрих Шилер без Шарлота? И над колко други велики поети и писатели са бдели жени с лъчезарни души и любещи сърца“, разказва поетът.
Съпругата му пък споделя: „Съвестта ме боли и досега не мога да реша кому Емануил беше повече предан; на мене ли, на семейството ли, или на поезията, науката, обществото. На всички той се отдаваше с жар… Емануил никога не позираше. Бих си позволила да твърдя, че той е свръхестествен, т.е. най-естествен във всичко – с мене (от първата минута на нашето запознаване), с децата си, с хората, които срещаше, и най-сетне – в своето творчество“.
Емануил вярва, че двамата са били влюбени един в друг още преди да се знаят. „Струва ми се, че ние сме „Обречените“ от някаква стара легенда. Влюбени от дълги години, превъзмогнали хиляди пречки, но неизмеримо верни един на друг, съдбата ни събра отново, за да ни дари щастие.“ А Дора допълва: „Обичаше да сме заедно и да пише, дори пишеше на коленете ми“.
Поетът, който обичал да говори и пише за светлото дело на братята Кирил и Методий, си отива на 23 май 1943 г., в навечерието на празника им. „На 24 май в зори отидох в църквата „Света София“, където бе оставен предната вечер ковчегът с трупа на човека, на когото бях толкова много задължен и когото някога силно обичах… Спомних си целия му живот и най-много безкрайното разнообразие на неговата доброта, на готовността му да помогне, да услужи на хората и уморителната му борба за успех в живота… По едно време започна да светлее. Навън грееше слънце, после се чу детски хор, пееше „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви!“… Децата пееха сякаш херувимска песен, истинска, светла литургия на красотата, литургия на поета, който възпя и подвига на солунските братя, подвига на вдъхновеното българско слово. Песни и детски чисти гласове пълнеха простора, сноп слънчеви лъчи огря лицето на поета и то сякаш се оживи, засия…“, пише Георги Константинов.
