От детското любопитство, което я отвежда в хор „Дунавски вълни“, през първия неуспех в НАТФИЗ и международното признание за „Снежанка“, до предложението за брак пред пълна зала – актрисата от Държавния куклен театър – Русе разказва пред АНОНС защо театърът не е професия, а начин да оставиш следа.
Най-важните решения в живота понякога започват с една съвсем обикновена реплика.
„Аз ще я водя.“
Това казва бабата на Радинела Тотева, когато внучката ѝ е приета в Детски хор „Дунавски вълни“. За едно дете това означава просто възможност да пее. Години по-късно актрисата ще осъзнае, че именно тези четири думи са променили живота ѝ.
„Деветте години в хора ми дадоха нещо много повече от музикални умения. Там се научих да обичам изкуството. Там разбрах какво означава да бъдеш част от нещо по-голямо от самия себе си.“
Още като дете Радинела е любопитна към всичко. Иска да рисува, да спортува, да се занимава с карате, да пее. Родителите ѝ често не могат да откликнат на всяко желание, но именно това непрестанно любопитство по-късно я отвежда към сцената.
Първо идват мюзикълите. После театралната школа. След това и мечтата за НАТФИЗ.
Само че пътят съвсем не е лесен.
След като завършва Икономическата гимназия, пред нея стои сигурното бъдеще, което всяко семейство желае за детето си. Тя обаче избира несигурността на изкуството.
„Не исках един ден да се питам: „Ами ако бях опитала?“. Исках просто да знам.“
Не влиза в НАТФИЗ от първия път.
Вместо да приеме това като провал, остава в София. Работи, подготвя се и започва обучение в Школа Юлий – решение, което определя като една от най-важните стъпки в живота си.
Там среща Вилислава – преподавателят, който променя не толкова актьорската ѝ техника, колкото начина, по който гледа на себе си.
„Ако не познаваш себе си, никога няма да бъдеш честен към героя, когото играеш.“
Тези думи се превръщат в нейно професионално кредо.
„Не работехме само върху текстове. Работехме върху страховете ми, върху комплексите ми, върху това да бъда честна със себе си. Разбрах, че преди да станеш добър актьор, трябва да станеш истински човек.“
Именно тогава идва и решението, което изненадва мнозина – Радинела кандидатства единствено в специалността „Куклен театър“.
Днес е убедена, че това е най-правилният избор.
Защото според нея една от най-големите несправедливости е схващането, че кукленият театър е само за деца.
„Кукленият театър може да бъде и без кукли. Това е начин на мислене. Начин да разкажеш история така, че да стигне до сърцето на човека, независимо на колко години е той.“
Тя не крие, че най-голямото ѝ желание е повече възрастни да прекрачат прага на кукления театър.
„Ако не сте гледали куклено представление от години, просто елате. Театърът много се промени.“
Миналата година идва и първото международно признание. За спектакъла „Снежанка“ режисирана от Мая и Митко Димитрови. Тя и нейният сценичен и житейски партньор Мартин Пашов получават награда на международен фестивал.
Но Радинела не приема отличията като най-голямата победа.
„Благодарна съм за всяка награда. Но тя никога няма да бъде по-важна от срещата с публиката.“
Най-искреното признание идва след края на спектакъла.
„Когато децата излизат от салона и продължават да пеят песните, когато задават въпроси или спорят помежду си за историята, тогава знам, че нещо е останало в тях. Това е като да посееш едно семенце и да се надяваш един ден да порасне.“
Сред най-незабравимите моменти в живота ѝ също стои театърът.
По време на спектакъла „Снежанка“ Мартин Пашов оставя куклата, коленичи и ѝ предлага брак пред препълнена зала.
„Първата ми мисъл беше: „Какво правиш? Защо оставяш куклата?“. После осъзнах какво се случва. Най-трудното беше, че след това трябваше да продължим представлението.“
Публиката дълго не разбира дали случилото се е част от постановката или реалност.
И може би точно това прави момента толкова красив – защото животът и театърът за миг стават едно.
Днес Радинела Тотева не се бори само за ролите си. Тя е сред младите артисти, които настояват за по-добри условия в културния сектор и вярват, че промяната идва, когато творците са обединени.
„Вече не просто се оплакваме. Имаме идеи, имаме решения и няма да се отказваме.“
В края на разговора тя се връща към най-важното.
Не към наградите.
Не към аплодисментите.
А към смисъла.
„Ако няма защо да излезеш на сцената, по-добре не излизай. Театърът трябва да бъде празник за душата. Ако след представлението някой си тръгне малко по-добър, малко по-замислен или с една нова надежда, значи всичко си е струвало.“
