Може да мълчи дълго, но никога не забравя. Рано или късно всеки застава на мястото на човека, когото е наранил. Понякога в същата ситуация, друг път — в нова, но с познато усещане. И тогава разбираш. Без обяснения. Без думи.
Болката се връща. Не за да те накаже, а за да ти покаже. Да ти даде възможност да почувстваш онова, което някога си подминал. Не е нужно да вярваш в съдба, карма или бумеранг. Достатъчно е да си живял достатъчно дълго, за да видиш как животът сам възстановява равновесието.
Сълзите, които си предизвикал в нечии очи, не изчезват просто така. Те намират път. Понякога минават години. Понякога дори забравяш какво си казал или направил. Но животът не забравя. Той просто изчаква подходящия момент — да ти даде същото усещане. За да разбереш. Истински.
И тогава започваш да виждаш с други очи. Спомняш си думи, които си произнесъл с лека ръка. Погледи, които си пренебрегнал. Мълчания, които си приел за съгласие. А всъщност зад тях е стояла болка. Необяснима, тиха, но жива.
Това не е проклятие. Това е шанс. Шанс да израснем. Да осъзнаем какво значи да си внимателен. Да бъдеш човек не в големите жестове, а в малките неща – как слушаш, как отговаряш, как присъстваш.
Познаваш ли ги? Пази ги!
Хората не винаги помнят какво сме им казали, но помнят как сме ги накарали да се чувстват.
Ако сме били причината за тяхната тъга — животът ще ни даде възможност да усетим същото.
Не от злоба. От мъдрост.
Истинската сила не е в това да устоиш на болката, а в това да не я причиняваш.
И ако си го направил — да имаш смелостта да признаеш. Да поискаш прошка. Да не повтаряш.
Животът няма нужда от отмъщение. Той просто иска да ни научи. И когато го направи — не боли.
А пречиства.
