Председателят на управляващата Сръбска прогресивна партия Милош Вучевич заяви в петък, че през есента в Сърбия ще се състоят президентски и парламентарни избори. Все още не е ясно дали двата вота ще бъдат едновременно. Изявлението на Вучевич дойде броени дни, след като президентът Александър Вучич заяви, че предстои да подаде оставка. Така бяха потвърдени съмненията, че става дума за политически ход, чиято цел е Вучич да остане във властта, като евентуално подмени президентския кабинет с този на министър-председателя, за да запази реалната власт.
Това е и мнението на изпълнителния директор на Института по европейски въпроси в Белград Наим Лео Бешири. В интервю за „Събота 150“ по БНР той прогнозира изключително трудни избори за сръбската опозиция и лансира първото име за евентуалния ѝ кандидат за бъдещ премиер – ректорът на Белградския университет проф. Владан Джокич.
– Г-н Бешири, има ли вероятност президентът Вучич реално да подаде оставка или става дума по-скоро за политически ход?
– Президентът, а преди това премиер Вучич неведнъж е заявявал, че ще подаде оставка. През последните 15 години обаче това никога не се случи. Така той вече управлява по-дълго, отколкото Слободан Милошевич през 90-те години. Политическата му кариера започва като министър на информацията в правителството на Милошевич – период, в който медиите бяха поставени под силен политически натиск. След демократичните промени през 2000 година той се дистанцира от национализма, представи се като проевропейски центрист и по-късно отново дойде на власт.
През следващите години обаче постепенно изгради модел на управление, който силно наподобява този на Владимир Путин – преминаване между различни висши държавни постове, концентриране на властта, отслабване на независимите институции, ограничаване на свободата на медиите и гражданските права. Именно затова днес много наблюдатели го определят като един от малкото останали автократи в Европа, които все още са на власт. Ако все пак реши да се оттегли, според мен това би станало след лятото.
– Тоест Вие не вярвате особено, че оставката ще стане факт?
– Не. Би било трудно да обясни подобно негово решение, след като официалната линия на управляващите е, че Сърбия е икономически стабилна и успешна държава. Ако признае, че се оттегля под натиска на протестите, започнали след трагедията в Нови Сад, когато загинаха 16 души при срутването на бетонната козирка на железопътната гара, това би означавало да признае и че гражданският натиск е постигнал резултат. Трудно бих си представил той да го направи пред собствените си избиратели.
– В същото време много анализатори смятат, че именно сега моментът е благоприятен за самия Вучич за предсрочни избори. Какво е вашето мнение?
– Единственото логично обяснение, ако Вучич действително се оттегли от президентския пост, е желанието му да приложи модел, който вече сме виждали в Русия, а също и в други страни, сред които и България – прехвърляне от президентската към премиерската длъжност с цел запазване на реалната власт.
Той отлично знае, че той е най-силният политически актив на управляваща партия. Затова неговото участие би могло отново да мобилизира избирателите. Днес сръбското общество е силно разделено между управляващите и опозицията. На този етап е трудно да се прогнозира изходът от следващите избори, но за първи път от години съществува реална възможност Вучич да загуби. Разбира се, не очаквам тези избори да бъдат напълно свободни и честни. За опозицията те ще бъдат изключително трудни.
Настъпва ли краят на ерата Вучич в Сърбия?
– Какви са реалните шансове на опозицията да спечели следващите избори?
– След трагедията в Нови Сад студентите започнаха протести – първо в Белград, а след това и в цялата страна. Основните им искания са повече обществена отчетност, ефективна борба с корупцията и поемане на политическа отговорност. Корупцията е сред най-сериозните обществени проблеми в Сърбия и именно затова протестите получиха толкова широка подкрепа. Вместо да потърси диалог, управляващата партия, според множество свидетелства, организира нападения срещу протестиращи чрез групи от хулигани и криминално проявени лица. Това само засили общественото недоволство.
Постепенно студентското движение прерасна в политически фактор и на следващите избори ще участва със собствена листа. Социологическите проучвания показват, че то може да получи над 30 процента от гласовете, а според някои изследвания – дори повече от 40. Тогава студентското движение би било най-сериозният опонент на управляващите. В същото време традиционните опозиционни партии също се преструктурират. Демократичната проевропейска опозиция подготвя общо явяване на изборите, отделно от студентското движение, с надеждата след вота двете сили да могат да си сътрудничат и да сложат край на управлението на Вучич.
– Но все пак опозицията остава силно разединена…
– Да, опозицията безспорно е разделена. В общи линии можем да говорим за три основни направления.
Първото е студентското движение, което се превърна в нов политически фактор. Второто е демократичната проевропейска опозиция. Третото са десните националистически партии, които също се определят като опозиция. Според много анализатори, включително и според мен, част от тези националистически формации всъщност действат в синхрон с управляващото мнозинство и не представляват реална алтернатива.
Следователно опозицията не е единна така, както бихме искали да я видим. Въпреки това между студентското движение и демократичната проевропейска опозиция вече има сигнали за бъдещо сътрудничество. Ако управляващите загубят мнозинството си, след изборите е възможно именно тези сили да се опитат да формират коалиционно правителство.
Разбира се, Вучич няма да позволи подобно развитие без съпротива. Възможен е сценарий, при който той се кандидатира за министър-председател, а президентският пост бъде оставен на опозицията. На пръв поглед това би изглеждало като демократична промяна, но според сръбската конституция президентът има сравнително ограничени правомощия. Ако Вучич остане начело на правителството, реалната изпълнителна власт ще остане в неговите ръце. Дори опозицията да спечели президентските избори, новият държавен глава трудно би могъл да влияе върху управлението. Това е важно уточнение, защото през годините Вучич значително разшири политическото влияние на президентската институция не толкова чрез конституционните ѝ правомощия, колкото благодарение на факта, че контролираше и парламентарното мнозинство.
– Спрягат ли се вече конкретни имена за кандидат-президент на опозицията?
– Не. И това е напълно съзнателна стратегия. През последните 15 години всеки опозиционен политик, който започваше да набира популярност, се превръщаше в мишена на мащабни компромати. Именно затова студентското движение още в самото начало реши да няма ясно изразен лидер. Решенията се вземат колективно, а организацията е децентрализирана. Така властта няма конкретна личност, срещу която да съсредоточи атаките си. Според мен това е една от причините движението да запази толкова високо обществено доверие. От различни източници се чува, че студентската листа ще бъде съставена от представители на различни обществени среди и от всички региони на страната – университетски преподаватели, експерти, общественици и хора с авторитет в своите професии. Идеята е да няма една доминираща политическа фигура, а колективно представителство на обществото.
Засега само едно име се споменава по-често – това на ректора на Белградския университет. Според някои информации той може да оглави парламентарната листа и впоследствие да бъде предложен за министър-председател. Показателно е, че още с появата на тези предположения проправителствените медии започнаха атаки срещу него и неговото семейство.
– Какви са нагласите в европейските институции към случващото се в Сърбия?
– Европейските институции по правило работят с официалните правителства на държавите- членки и на страните- кандидатки. Затова не бива да се очаква Европейската комисия или Европейският съвет открито да подкрепят опозицията или да работят за смяна на дадено правителство.
Тази позиция е последователна и ясно заявена. По-различна е картината в Европейския парламент. Там, особено сред социалистите, социалдемократите и зелените, критиките към управлението на Александър Вучич са много остри. Те са свързани с отслабването на върховенството на закона, ограниченията върху свободата на медиите, натиска срещу гражданското общество и използването на сила срещу протестиращи.
Очаква се Европейският парламент да приеме много критичен доклад за Сърбия. Според редица наблюдатели това може да бъде най-негативният доклад за страна кандидатка за членство от началото на преговорите през 2014 година.Още последният годишен доклад на Европейската комисия беше изключително критичен. В него се посочват сериозни проблеми в борбата с корупцията и организираната престъпност, липса на достатъчна независимост на съдебната система, ограничения на медийната свобода и случаи на прекомерна употреба на сила срещу протестиращи. Затова очакванията са и позицията на Европейския парламент да бъде в същия дух.
-Но президентът Вучич продължава да твърди, че се ползва с подкрепата на Европейския съюз.
-Вучич поддържа пропагандата си, че има пълната подкрепа на Европейския съюз. Това постепенно създаде усещане, включително сред част от демократичната проевропейска опозиция, че Брюксел предпочита стабилността пред демократичните промени. Причините за подобно възприятие са няколко. От една страна са очакванията, свързани с добива на редкия метал литий и интереса на европейски държави, особено Германия. От друга – надеждите, че именно Вучич би могъл да допринесе за напредък по отношенията между Белград и Прищина. Това създава впечатлението, че част от европейските столици са склонни да поддържат прагматични отношения с него въпреки критиките към начина, по който управлява страната.
Пред сръбската общественост той използва националистическа реторика, често отправя критики към Европейския съюз и Запада и демонстрира близост с Русия и Китай. Пред европейските институции и международните партньори обаче говори съвсем различно – представя се като проевропейски лидер, който провежда необходимите реформи, насърчава инвестициите и заявява готовност да придвижи страната към членство в Европейския съюз.
И, за съжаление, все още много хора и институции в Брюксел и други европейски столици не оценяват в пълна степен тази двойна игра, която продължава повече от 15 години.
