Понякога си го задавам тихо, след разговор, в който съм дал повече, отколкото съм получил. Друг път – когато виждам как някой друг получава признание, което реално аз заслужавам. Понякога го мисля със съмнение към самия себе си: да не би наистина да не съм достатъчно добър?
Подценяването не винаги е отражение на това, което съм. Понякога е отражение на това, което допускам. Давам, съдействам, разбирам, подкрепям – и всичко това е стойностно. Но ако не го заявявам, то остава невидимо. Колкото повече давам без мярка, толкова по-лесно околните свикват с ролята ми на човек, който просто е насреща. И спират да виждат усилието зад жеста, мисълта зад подкрепата, стойността зад присъствието ми.
С времето се научих да мълча. Да не се хваля. Да не казвам какво постигам. Да не заемам твърде много място. Да не бъда „натрапчив“. Но това мълчание започва да изглежда като несигурност. А когато човек не заяви ясно кой е, светът започва да му слага етикети. Понякога грешни. Понякога удобни за другите, но неистински за мен.
В ситуации, в които съм над нивото на някого, той може да се вдъхнови – или да се защити, като ме подцени. Това е човешка реакция. Когато нечие присъствие поставя под съмнение сигурността на другия, може да последва игнор, хладно отношение или дори подигравка, маскирана като ирония. В такива моменти не трябва да се питам „сгреших ли“, а „достатъчно ясно ли присъствам“.
Защо ни е толкова трудно да простим – и какво се случва, когато го направим?
Решението не е да викам, нито да се обяснявам. Решението е да бъда ясен. Да назовавам стойността си – спокойно, уверено, без извинение. Да поставям граници, когато трябва. Да не давам достъп до себе си на хора, които не уважават това, което нося. Да говоря за това, което правя. Да показвам резултатите си. Да не чакам някой да ми даде думата, а сам да я взимам, когато има какво да кажа.
Подценяването може да е сигнал, че е време да поема отговорност за начина, по който съм се позиционирал. Че е време да спра да се питам „защо не ме виждат“ и да започна да се питам „как да се покажа така, че да няма как да ме пропуснат“. Защото стойността ми не се измерва с това кой я признава. А с това дали аз самият я изразявам ясно.
