Ако можех да се върна назад и да прошепна нещо на по-младото си „аз“, щях да кажа само едно нещо. Не бих ѝ променяла живота. Не бих я предпазила от грешки, провали или сълзи. Бих ѝ дала само един съвет:
Избирай хора, които живеят на същото ниво на ценности като теб.
Защото, когато не го правиш, започваш да обясняваш очевидното. Да защитаваш себе си. Да се чувстваш виновна за това коя си.
През годините съм обичала хора, които ме свалят надолу. Възхищавала съм се на хора, които не вярват в мен. Била съм зависима – или съм си мислела, че съм – от онези, които са ми подкопавали почвата. И най-голямата битка не беше за кариера, за пари или за признание. Най-голямата битка беше за правото да бъда себе си. Да отстоявам ценностите си.
Да живея в хубав дом с градина и чистачка – това е добре.
Да пътуваш, да спиш в петзвездни хотели, да се храниш в луксозни ресторанти и да носиш качествени дрехи – това е добре.
Да носиш диаманти и хубав часовник – също. И не, не е срамно.
Да не търпиш „грижовни“ подмятания, фалшиви съвети и токсични шеги – това е добре.
Да не участваш в колективни ритуали на самосъжаление – това е освобождаващо.
„Аз съм“ или „Аз се опитвам“ – как животът ни изпитва, когато се хвалим със себе си
Не е нужно да страдаш, за да принадлежиш. Не е нужно да си скромна до болка, за да бъдеш приета. Не си длъжна да слушаш колко е зле всичко, за да си „от нашите“.
Да работиш много – това е добре.
Да уволниш човек, който не си върши работата, дори да е мил и познат – това е професионализъм.
Да обичаш един мъж години наред – това е прекрасно.
Да искаш да бъдеш щастлива, богата, красива, ярка, успешна – това е здравословно.
Да бъдеш такава – това е възможно. И да, това е добре.
Никога няма да забравя имената на онези, които ме хейтиха. Заради това, че се развивам. Че уча другите как да продават, как да обичат работата си и да печелят достойно. Че пия кафето си в порцеланова чаша. Че чета книги с печата на Оксфорд.
Но знаете ли какво?
Нито един от тях не плати цената на моя успех.
Нито един не заслужава да променям себе си, за да се харесам.
Днес, ако трябва да избера – бих избрала отново себе си. И бих казала на онова 18-годишно момиче:
„Не променяй посоката. Просто избирай по-добре хората по пътя.“


