Маргарита Трифонова е журналист с 45-годишен професионален опит. Издател и главен редактор на “Бряг Медиа Груп”. Завършила е Факултета по журналистика към Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Професионалната ѝ кариера започва през 1979 година във вестник „Дунавска правда”, след което заема поста главен редактор на вестник „Утро”. Знаковият момент в нейното развитие е 8 април 1998 година, когато излиза първият брой на вестник „Бряг“ – издание, чийто основател и главен редактор е тя. Днес издава още плевенския вестник “Посоки” и “Силистренски бряг”. През годините Трифонова издава още вестник „Русенка”, литературния вестник „Светли струи”, вестник „Тутракански бряг”, вестник „Свищовски бряг”, вестник „Народен глас” – Ловеч, списание „Сити кулинар“ и други издания. През месец юни Общински съвет – Русе гласува Трифонова да получи званието “Почетен гражданин на Русе”. Срещаме се с нея на старта на новия политически сезон.
– След 45 години работа като журналист, получи две признания – „Почетен знак“ и „Почетен гражданин на Русе“. Какво означават за теб тези отличия? Как ги приемаш?
– Стана ми приятно. Но то вече мина доста време и остана като отразена дописка за някого. Сигурно е приятно. Сещам се, когато някой ми напомни – става приятно. Но иначе го приемам нормално. Ако трябва да съм сериозна, бих казала, че това удостояване е наистина респектиращо. Би трябвало да бъде такова. Когато бях номинирана и след това гласувано, се замислих и направих справка. Видях, че в община Русе на това звание не е придавана особена последователност и тежест. А всъщност именно то придава история и значение на града. В други общини има дългогодишна традиция – например в Пловдив, докато в Русе по-сериозно започна да се връчва едва след 2010–2011 г., преди това е имало прекъсване.
Мисля, че трябва да се подхожда много отговорно към избора на носителите на това звание. Аз дори не смятам, че съм най-достойният човек. В историята на Русе има обществени личности и професионалисти, които заслужават да бъдат почетни граждани. В този смисъл за мен дори е малко неудобно.
– Прави впечатление, че журналистите тук не са награждавани.
– Аз мисля, че журналистите не трябва да бъдат награждавани, защото прекаленото им награждаване би ги приобщило към властта, а журналистът не е властта.
– Как гледаш на връзката между журналистиката и властта в Русе? Има ли тук независими медии?
– Сигурно е ясно на хората, а и на нас като журналисти, че колкото е по-малък един град, толкова е по-трудно да бъдеш независим. Можеш да напишеш „зверска дописка“ за Тръмп или за управляващите в София – няма проблем. Но в Русе не е така. Тук хората от властта или от бизнеса са твои съседи, познати, пиеш кафе с тях. Тези близки контакти, които малкото населено място създава, пречат на журналистиката.
– Може ли да кажем, че в Русе цари автоцензурата, а не толкова цензурата, налагана отгоре?
– Има такова нещо. Да се пребориш с автоцензурата е най-трудното. Защото в личното си обкръжение човек неизбежно се чувства ограничен в професията.
– Стартира новият политически сезон в Русе, колкото и смешно да звучи. Какви са наблюденията ти за началото? Първата сесия започна със скандали около ВиК.
– Не мисля, че специално по обсъждането на този проблем някой е излязъл от добрия тон. Проследих я. Според мен в дискусията по тази точка тонът не излезе извън добрите граници. Понякога страстните политически речи дори са полезни – създават впечатление, че хората наистина се вълнуват. Не давам оценка кой е бил прав, но всеки защитаваше тезата си. Нямаше ексцесии – това, което виждаме в парламента, тук е едно бледо копие.
– От позицията на медиен издател можеш ли да кажеш, че властта в Русе е стабилна?
– Не мисля, че се клати по някакъв начин. Всичко е в рамките на това, което се очаква – опозицията е тази, която трябва да възразява, да разклаща властта. А управляващите трябва да отстояват позициите си. В това няма нищо нередно. По-важно е властта да приема критиките по-широкоскроено, защото това е част от отговорността, когато заемаш такъв пост.
– Русе отново има нов главен архитект – видяхме две оставки, а сега е назначена жена, която идва от общини, управлявани от ГЕРБ. Виждаш ли знак в това назначение?
– Ами, ГЕРБ управляват – оттам да дойде е нормално. Проблемът с главния архитект е сериозен. Тази позиция е много тежка и отговорна. Понякога властта на главния архитект е по-голяма и от тази на кмета, защото неговият подпис решава за обекти, които ще останат десетилетия след нас.
Затова този човек трябва да бъде избиран и назначаван с огромна отговорност и власт. Аз не мисля, че тази власт е реална. Когато той е назначен от някого, как да сложи подпис срещу волята на същия този, който го е назначил? Тук е проблемът – в правилата и в начина, по който се разбира ролята на главния архитект.
Не знам как точно трябва да бъде, но мисля, че в самия правилник трябва да има промяна. Чувала съм гласове, които предлагат главният архитект да бъде избираема позиция или дори да е един от заместник-кметовете – човек с експертиза, архитект, който да съчетава двете роли. Има и противоположни мнения.
Може би трябва да се направи допитване или специална сесия. Сега положението е меко казано трагично. След напускането на арх. Пламен Христов в общината нямаше нито един човек с титлата „арх.“ пред името си, който да заеме поста. Русе, град с уникална архитектура, наричан някога „Малката Виена“, не може да оставя този избор на случайността.
– Да те върна на нашия бранш. Защо няма достатъчно диалог между колегите в Русе, между различните медии? Заради малкия пазар?
– Не знам. Ниска интелигентност може би – да приемеш колега. Не мисля, че е заради малкия пазар. Какво означава това?
– Битка за малкото пари, които се разпределят.
– Когато започнем да говорим за пари в журналистиката, влизаме в тема за мръсни пари. Журналистите сякаш са длъжни да пишат, да отразяват, без да се мисли за заплащане. Това е насадено от едно време. Аз имам впечатление и от времето, в което вестникът струваше 2 стотинки – не ставаше въпрос за пари, а журналистът беше длъжен да пише. Изискването към нас продължава да е същото. Никой не казва, че хлебарят е длъжен да продава хляб, но журналистът е длъжен да напише и да изтърпи всички критики, че не го е написал както трябва.
– Все пак това е и бизнес и парите са важни.
– Така е, но аз не смятам, че парите са основната причина за липсата на диалог. По-скоро има някакво насаждане, ограниченост, че непременно трябва да сме конкуренти, едва ли не врагове. Аз лично не мисля, че имам врагове в бранша. Гледам на колегите с топло чувство, дори бих казала майчинско – може би заради годините. Харесвам ги, независимо дали те ме харесват.
– Защо продължаваш да издаваш вестници, въпреки съдбата на печатните издания в последните години?
– Защото това мога най-добре. По-добре издавам вестник, отколкото говоря пред микрофон. Така съм решила за себе си и смятам, че това правя най-добре. Освен това мисля, че вестниците трябва да съществуват възможно най-дълго, за да остане нашият труд. Журналистиката в момента върви към своето саморазрушение. Все по-малко е истинска журналистика. Сега всеки, който пише във „Фейсбук“, може да се нарече журналист. Това е тревожно.
– Един клиширан въпрос на финала: какво е заглавието, което мечтаеш да напишеш?
– Мечтая да напиша заглавие с една много положителна, възторжена новина, която да получи толкова лайкове, колкото новината за катастрофа с три жертви. Но такъв случай досега няма. Ако напишем сложна рецензия за „Аида“ в операта, колкото и да е ценна, няма да получи същия интерес. Най-лошите новини винаги се четат.
И не журналистите налагат това – аудиторията го прави. Тези, които най-много се оплакват, че ги заливаме с „черни“ новини, първи кликват да ги четат. Търсенето определя предлагането.
Затова да – мечтая за възторжено заглавие.
