През последния месец не участвах в тази кампания като кандидат. Не бях на сцена, не държах речи, не раздавах обещания. Бях на терен – като журналист. И това, което видях, струва повече от всяка предизборна програма.
Обиколих десетки градове. Големи, малки, познати и забравени. Срещнах се с кандидати от различни партии, с хора от щабове, с активисти. Но по-важното – срещнах се с обикновени хора. Тези, които не влизат в студиа, не пишат анализи и не правят кампании, но накрая решават всичко.
И картината не е еднозначна. Тя е противоречива, дори разкъсана. На едни места видях апатия, която не може да се скрие. Хора, които са се уморили не просто от избори, а от усещането, че нищо не се променя. Разговори, които започват с „няма смисъл“ и свършват с „всички са еднакви“. Това не е просто мнение – това е отказ. Тих, но опасен.
На други места обаче видях нещо съвсем различно – напрежение, енергия, дори гняв. Но гняв, който не е разрушителен, а търси посока. Хора, които искат промяна и този път не го казват тихо. Искат я сега. Не след още едни избори. Не след още едни обещания.
И точно тук е парадоксът на тази кампания – между тоталното безразличие и силното желание нещо да се случи. Между „няма смисъл“ и „време е“.
Едно обаче е общо почти навсякъде – „писна ни“. На българите ни писна от избори през няколко месеца. Писна ни от едни и същи лица с различни лозунги. Писна ни от това да слушаме как „този път ще е различно“. Но има нещо, което е още по-опасно от това да ти е писнало – да се откажеш.
Защото отказът не наказва системата. Не наказва политиците. Не наказва никого от тези, които виждаме по плакатите и студията. Отказът наказва нас.
Този месец ми показа нещо много ясно – хората имат мнение. Много по-ясно и по-категорично, отколкото изглежда отвън. Имат наблюдения, имат памет, имат усещане за справедливост. Въпросът не е дали знаят какво се случва. Въпросът е дали ще направят най-важното – ще излязат ли да гласуват.
Денят за размисъл е точно за това – не да те убеди някой, а ти сам да си отговориш. Без шум, лозунги и натиск.
Не кой е прав. Не кой е по-добър оратор. А ти каква роля избираш да имаш. На страничен наблюдател или на участник.
Утре няма да се решат всички проблеми. Няма магически да се събудим в различна държава. Но утре е един от малкото дни, в които всеки има реален, равен глас. И точно затова няма оправдание.
Не е важно за кого ще гласуваш. Това е личен избор. Важно е дали ще го направиш.
Тези дни, в едно малко магазинче, чух нещо, което ми остана в главата. Едно младо момче каза на приятелите си, че се е прибрало специално, за да гласува. Просто го е направило, защото смята, че така трябва. Това е може би най-честният отговор на всичко, което се случва около нас.
Аз също ще го направя. Утре ще пропътувам близо 300 километра, за да упражня правото си на глас. Не защото някой ме кара. А защото вярвам, че това е мое задължение.
И ако всеки от нас направи поне това – просто да излезе и да гласува – може би ще има смисъл от всичко останало.
Защото единственото по-лошо от грешния избор е липсата на избор.
