25 години от смъртта на Тодор Живков се навършват днес. Той умира на 5 август 1998 г. в 20:05 часа след триседмична мозъчна кома.
Той постъпва по спешност в болница „Лозенец“ на 8 юли 1998 г. Имал тежка вирусна инфекция, висока температура и десностранна бронхопневмония. За смъртта му официално съобщава БТА около 12 часа по-късно.
Правителството отхвърля настояванията на семейството му и на Българската социалистическа партия да бъде погребан с държавни почести, защото „последните години не е участвал в обществения живот и срещу него има висящи съдебни дела“. Мнозина отбелязват, че без разследване са оставали голяма част от престъпленията, извършени по време на неговото управление на страната.
Ковчегът с тялото на бившия първи в държавата е поставен на стъпалата отляво на т.нар. Царски дворец – срещу бившия мавзолей на Георги Димитров. Час по-късно капакът му е затворен и той качен в катафалката. Многолюдно шествие тръгва след нея към гробищата.
Огромна опашка се извива около 13:30 часа пред ритуалната зала на Централните софийски гробища, предава бТВ. Повече от три часа най-близките хора на Живков приемат съболезнования. Първа с покойника се прощава внучката му Жени Живкова, след това и останалите.
Тодор Живков е положен в 10-и парцел до съпругата си д-р Мара Малеева.
Световните агенции разпространяват светкавично новината за смъртта на Тодор Живков. Първа реагира германската ДПА, която се позовава на вестник „Нощен Труд“. Агенциите като Ройтерс, Франс прес и ТАСС използват като източници лекарите в тогавашната Правителствена болница „Лозенец“, както и българските радиостанции. Най-обширен материал за кончината му публикува Асошиейтед прес.
Тодор Живков е роден е на 7 септември 1911 г. в село (днес град) Правец.
Завършва прогимназия в днешния Ботевград. От 1929 г. е печатарски работник, през 1930 г. се включва в младежкото комунистическо движение, а от 1932 г. и в БКП.
През 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. От 1939 г. се установява в София и завършва средното полиграфическо училище, след което постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София.
От юли 1938 г. до ноември 1942 г. временно пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци, където е разпределена като участъков лекар неговата съпруга Мара Малеева.
След 9 септември 1944 г. Живков ръководи изграждането на т.нар. „народната милиция“ в София. От 1945 г. влиза в ръководството на БКП, а в периода 1948-1949 г. оглавява най-влиятелната градска организация на БКП в София.
Излизането му на преден план става в годините на сталинизма, но истинска възможност да заеме първа позиция получава едва след смъртта на Сталин. С помощта на Никита Хрушчов той замества Червенков на поста първи секретар на ЦК на БКП през 1954 г., а след Априлския пленум от 1956 г. се утвърждава като пръв, а по-късно и единствен партиен лидер.
Тодор Живков е управникът, който най-дълго е бил на власт в България.
Той е инициатор за възможно най-близкото следване на съветския модел и за установяване на най-близки отношения между България и Съветския съюз, каквото предложение е направено през 1963 г.
Показва завидни умение да пази властта си както благодарение на съветската подкрепа, така и чрез собствените си политически качества – периодически сменя най-близките си помощници, подкупва едни обществени групи, а други държи в подчинение, става инициатор на многобройни икономически реформи. Инициатор е за насилственото преименуване на българските турци с цел тяхната асимилация (т.нар. „възродителен процес“).
Живков е принуден да подаде оставка като генерален секретар на ЦК на БКП първо на 9 ноември пред Политбюро, а после и на 10 ноември 1989 г. пред ЦК на БКП.
На 10 ноември 1989 г. му е изказана благодарност и са му запазени привилегиите, но на 13 декември 1989 г. е изключен от БКП. На 18 януари 1990 г. Живков е поставен под домашен арест, а през 1992 г. е съден за злоупотреба с власт. На 4 септември 1992 г. е осъден на седем години затвор. Наказанието обаче е заменено с домашен арест. Тази присъда е отменена от Върховния съд на 9 февруари 1996 г.
Срещу него са водени дела за насилствената смяна на имената на българските турци, за лагерите, за отпускате на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, както и за подпомагане на международното комунистическо движение.
През последните години от живота си успява да се възползва от трудностите на прехода и да се превърне от силно мразен политик в края на 1989 г., както и в олицетворение на сигурния живот през социализма.
