Иглика Пеева е автор на над 15 поетични книги и около двадесет пиеси, превеждани на повече от десет езика. Творчеството ѝ обединява поезия и театър – от едната страна мигове, чувства и картини в думи, от другата – живи образи на сцена, създадени чрез сътрудничеството между режисьор и актьори. Пеева създава произведения, които съчетават личното и общественото, провокират мисъл и емоция.Тя вдъхновява младите автори да вярват в себе си и в силата на словото.
– Какво Ви вдъхновява да пишете – има ли нещо, което неизменно Ви подтиква към нова история или образ?
Обикновено има някакъв пусков механизъм – мирис, асоциация, спомен – това по-често се отнася до поезията, която е хванат миг, опитомено чувство, картина в думи и най-вече просто етюд, изсипал се изведнъж. При драматургията определена ситуация, случка, наболял проблем задействат усещането за напипване на фабулата, за извеждане на метафора, а образите се появяват от дейтали и характеристики, които съзнанието автоматично складира в паметта. Обикновено и в двата жанра пиша на един дъх, но при драматургията дълго оставям идеите в подсъзнанието, докато не изкристализират и се излеят.
– Вие сте автор на 15 поетични книги и около двадесетина пиеси, превеждани на над десет езика. Какво Ви носи театърът, което литературата не може да даде?
И поезията, и театърът боравят със символи, и в края на краищата са начин на собственото ти изразяване като автор – разбира се, по много различен начин. Но докато с един стих можеш да се подпишеш за миг, поднасяйки го сам на някой пърформанс или фестивал, най-бързия достъп до идеите ти в една пиеса е прочитът. Ала такова произведение е създадено, за да бъде представено и процесът е многократно по-дълъг и отборен, защото режисьорът и актьорите стават съавтори, а магията се забърква от всички замесени.
– Разкажете ни повече за пиесата „Асансьорът“ – как се роди идеята и какво стои зад това заглавие?
Главният герой в пиесата е деен участник в продажбата на гласове – изнервена брънка от веригата. Стои си той в асансьор, превърнат в офис, в новострояща се кооперация, чака списъка с взелите пари, за да гласуват за правилната партия, а в това време минават различни хора, докато в един момент не се появава Тя… Така че вътре се смесват както темата за купуването на гласове, така и темата за любовта на фона на метафората за обществото, в което всеки се намира на предпочитания и достигнат от него етаж.
– Ако „асансьорът“ от пиесата Ви символизира движението на обществото ни – накъде според Вас се движим днес: нагоре или надолу?
Верният въпрос е кой движи асансьора, кой натиска копчето с етажите и колко са тези, които имат или нямат достъп до него. А отворът е в скалата на ценностите и дали там, където е най-високо, може да се запази човешкият облик.
– Какво е чувството да видите своя пиеса оживяла на чужда сцена – с други актьори, режисьори, език и публика?
Приятно е, разбира се, но не винаги можеш да видиш пресъздадена визията, препускаща в съзнанието ти, докато пишеш. Аз в някакъв момент просто успявам да хвана кинолентата, но няма как режисьрът да е в главата ми. Освен това всяка постановка зависи от различните национални специфики, формирани от начина, през който минава изграждането на едно или друго общество. Но има и общи проблеми, заради които хората във всяка географска точка се припознават в ситуации и образи. А когато накрая се получи желаната симбиоза, е огромно удовлетворение и тогава празникът е за всички съзаклятници.
– Какво бихте искали да кажете на младите автори, които мечтаят да видят свои пиеси, поставени и извън България?
Първо – че няма граници. Днес вие сте граждани на света и можете всичко. Второ – талантът е дарба, но дарбата иска постоянство и вярност. Трето – не давайте на битието да ви смачка. Мечтайте смело като поети и визуализирайте мечтите си като пълководци. Останалото е резултат.
