Петдесет години след убийството на италианския режисьор Пиер Паоло Пазолини (1922–1975) първият му апартамент в Рим бе отворен за посетители, предадоха агенция АНСА и други медии. Домът бе открит официално на церемония в сряда следобед.
Апартаментът, с площ от 40 кв. м, се намира в жилищна сграда в столичното предградие Понте Мамоло. Бил е купен на търг от италианския филмов продуцент Пиетро Валсеки и е дарен на държавата. Реновиран е и се предвижда да бъде място за културни и образователни проекти, а посещението му няма да се заплаща.
Това е първият апартамент, в който тогава младият Пазолини се премества заедно с майка си от провинцията. На това място той написва първата глава на романа Ragazzi di vita (Момчета от улицата) – един от неговите шедьоври. В предградията на Рим той за първи път се докосва до живота на работническата класа, която става обект на много от неговите произведения.
Пазолини е роден на 5 март 1922 г. в Северна Италия в семейството на офицер. На 28-годишна възраст се мести в Рим, за да работи като учител. Докато живее в родния си регион Фриули, пише стихотворения на местния диалект. С Ragazzi di vita творецът създава паметник на изгнаниците от бедняшките квартали на столичните предградия. Драмата Mamma Roma, режисирана от Пазолини, и с участието на актрисата Ана Маняни, излеза на екран през 1962 г. и се превръща в един от големите му успехи.
На 2 ноември 1975 г. безжизненото тяло на тогава 53-годишния Пазолини е намерено на футболно игрище в Остия, близо до Рим – жестоко пребит и прегазен със собствения му автомобил. Детайли около престъплението остават неясни и до днес.
Пиер Паоло Пазолини е определян като един от най-противоречивите и провокативни кинематографисти в историята на киното. Името му нашумява през 60-те години, когато той надскача своите връстници, вдъхновени от френската Нова вълна и търси вдъхновение в изкуството, литературата, фолклора и музиката. Известен е с левите си убеждения, философската си поезия и откритата си хомосексуалност. Той е убеден комунист и еретик и голям провокатор.
Сред най-забележителните му филми са „Мама Рома” (1962) с Ана Маняни, „Евангелие по Матея” (1964) и „Теорема” (1968), за които е номиниран за голямата награда „Златен лъв” на Венецианския филмов фестивал като за втория получава Наградата на журито, „Едип цар” и „Медея” (с участието на близката му приятелка, оперната дива Мария Калас), „Декамерон” (1971) по Джовани Бокачо, „Кентърбърийски разкази” (1972) по Джефри Чосър и „Цветът на Хиляда и една нощ” (1974) по прочутия средновековен арабски епос. Последният му филм „Сало, или 120-те дни на Содом” по Маркиз дьо Сад е един от най-мрачните филми в световното кино, но мнозина филмови критици го определят като гениален.
Пазолини е и автор на 18 поетични сбирки, 10 романа, 7 песни и над 200 рисунки.
Пазолини с оперната прима Мария Калас (вляво) и със съпругата на френския президент Жорж Помпиду – Клод на премиерата на „Медея“ в парижката опера. Гръцката оперна звезда е с главна роля във филма
През целия си живот Пазолини е бил преследван за левите си убеждения и за хомосексуалните си наклоности. Той е обвинен в „развращение на малолетни и в непристойно поведение на публично място“. Изправян е пред съда десетки пъти по най-различни обвинения, но е оправдаван.
Пазолини вижда приемственост между фашистката епоха и следвоенната политическа система, ръководена от християндемократите в Италия, описвайки последната като „клерико-фашизъм“, поради използването на държавата като репресивен инструмент за манипулиране на властта. Той обвинява християндемократите, че асимилират ценностите на потребителския капитализъм, допринасяйки за това, което той вижда като ерозия на човешките ценности. На регионалните избори през 1975 г. се наблюдава възходът на левите партии.
Пазолини обявява в „Кориере дела сера“, че е дошло времето най-изтъкнатите християндемократи, да бъдат показани как ходят с белезници и са водени към участъка. Пазолини смята, че това е единственият начин, по който те могат да бъдат отстранени от властта. Обвинява ръководството на християндемократите, че е свързано с мафията и прикрива редица атентати от неофашистите.
Пазолини е разгневен от икономическата глобализация и културното господство на Северна Италия (около Милано) над други региони, особено южните. Той смята, че това е постигнато чрез силата на телевизията. Дебютна телевизионна програма, записана през 1971 г., в която той осъжда цензурата, не е излъчена до деня след убийството му през ноември 1975 г. В плана за реформа на Италианската комунистическа партия, който той изготвя през септември и октомври 1975 г., сред желаните мерки, които трябва да бъдат приложени, той посочва премахването на телевизията.
В интервю, което дава малко преди смъртта си, Пазолини заявява, че често не е съгласен с партията, но продължава да оказва подкрепа на ИКП. През юни 1975 г. той казва, че все пак ще гласува за ИКП, тъй като смята, че това е „остров, където критическото съзнание винаги се отстоява отчаяно: и където човешкото поведение все още е в състояние за запазване на старото достойнство
Извън Италия Пазолини проявява особен интерес към развиващите се страни. Вижда паралели между живота на италианските трудещи се и жителите на Третия свят. Заявява, че Бандунг е столица на три четвърти от света и половината от Италия. Той също така е позитивно настроен към Новата левица в Съединените щати, прогнозирайки, че тя „ще доведе до оригинална форма на марксистки социализъм“ и пише, че движението му напомня за италианската Съпротива. Пазолини вижда тези две области на борба като взаимосвързани: след посещението си в Харлем той заявява, че „сърцевината срещу борбата за революция в Третия свят наистина е Америка.“
17-годишният Пино Пелоси е съден за убийството на Пазолини
Пазолини е убит през нощта срещу 2 ноември по особено жесток начин – пребит и след това неколкократно прегазен със собствения му автомобил. Тогава за престъплението е арестуван 17-годишният Пино Пелоси, който прави самопризнания, обяснявайки като причина това, че Пазолини е искал да прави секс с него и му е предложил пари. Пелоси отказал, режисьорът го заплашил и така се стигнало до бой, в който младежът се е защитавал.
Тази версия обаче не обяснява много от фактите, включително и липсата на следи от каквато и да е съпротива от страна на Пазолини. Знаменитата журналистка Ориана Фалачи прави собствено разследване и пише, че в убийството са участвали още двама души. По-късно Пелоси се отказва от показанията си и признава, че такива наистина е имало, че са били с южняшки акцент и че са убили Пазолини, наричайки го „мръсен комунист”.
Все пак още от самото начало подозрението пада върху неофашистите. Факт е, че по това време на голям екран трябва да излезе последният филм на Пазолини, „Сало или 120-те дни на Содом“. Действието се развива през в последните месеци на фашистката диктатура в Италия – 1944-45 г. и всички поддръжници на режима на Бенито Мусолини са изобразени като садисти, перверзници и содомити.
„През 1944-45 в република Сало 4 видни фашисти решават да прекарат 120 дни в една вила за да задоволят перверзните си желания. За целта са отвлечени 8 млади жени и 8 млади мъже, които трябва да изтърпят изтезания в три „кръга“: на страстите, на изпражненията и на кръвта… Изключително оспорван при премиерата, последният филм на Пазолини защитава точно противоположната теза, застъпена в „трилогията на живота“, прославяща освобождаването на инстинкта и сексуалността.
Покрай премиерата на филма обаче неофашистите многократно заплашват Пазолини с убийство. Истината за смъртта на един от най-големите италиански режисьори и един от най-радикалните творци на ХХ век никога не излиза наяве. Той си отива на 53-годишна възраст.
