Стоян Копривленски – от страха в крайния квартал до световния връх на кикбокса
Стоян Копривленски е български кикбокс боец от Бургас и една от водещите фигури в дивизията до 70 кг в Glory и K-1. През 2024 г. той печели престижната титла K-1 World MAX Championship, утвърждавайки се като един от най-добрите кикбоксьори в света. Копривленски впечатлява със своята техника, желязна дисциплина и изключителен борбен дух, които го извеждат сред елита на международния кикбокс.
– Когато стартираш тренировките с кикбокс, не го правиш от стремежа си да бъдеш шампион, а от страх от по-големите – от „циганчетата“ в този краен бургаски квартал. Какво изпита тогава, когато започна?
– Бях една идея по-свито момче. Изпитвах притеснение, когато започнах да тренирам. Бях на 15 години – слабичко момченце. Исках просто да тренирам, да заякна, да съм по-здрав физически, за да се чувствам по-сигурен на улицата.
– Ако се върнем назад, какво би казал на онова 15-годишно дете, което се е страхувало?
– Бих му казал: продължавай да бъдеш себе си, продължавай да тренираш здраво, бъди съсредоточен в целите си и нещата ще се получат.
– Какво е за теб кикбоксът?
– Това е нещото, което най-много обичам. Това, което ме е изградило като мъж, като човек и като българин. Дало ми е основите на мъжките качества, както и разпознаваемост, обществено признание и уважение.
– Завършил си Военноморското училище във Варна. Можеше днес да си капитан на кораб – сигурна и много добре платена професия. Защо я захвърли?
– Избрах това, което обичам. Гледах в по-дългосрочен план и исках да се занимавам с това, което умея най-добре. Всяко дете с мечта трябва да постъпва така. Когато говоря с по-малките, винаги им казвам да усетят себе си – какво обичат, в какво имат талант, и да си дадат време. Аз не го усещам като работа. Това ми носи огромно удовлетворение. А с успехите идва и усещането, че всичко си е заслужавало – и че можеш да го предадеш нататък.
– Как изобщо се стига до Амстердам? Как взе това решение?
– Преди около 10 години професионалният кикбокс в България почти не съществуваше. Нямахме участие в големите вериги. Бях си поставил ясни условия – или ще бъда приет в залите в Холандия, което означава, че имам потенциал за повече от средното ниво, или продължавам като капитан на кораб. Това бяха моите две опции.
На първия лагер в Нидерландия бях приет много добре от Майк Пасение. Направихме спаринги, „сверих си часовника“ с момчетата и видях, че не съм на тяхното ниво, но и не съм чак толкова далеч. Просто трябваше да поема риска. Всеки, който иска да бъде успешен, трябва да поема рискове – защото те могат да донесат голяма печалба.
– Амстердам е един от най-скъпите градове в света. Ти си поел риска и си се съгласил да чистиш уредите след тренировка. Как прие това?
– Никога не съм го смятал за нещо под нивото ми. Въпреки че тогава вече бях световен шампион по муай тай в аматьорските стилове, три пъти европейски шампион, балкански шампион по кикбокс… В България имах име.
Но професионалният кикбокс е на съвсем друго ниво. Професионалните вериги са друго ниво. Mike’s Gym е съвсем различен свят. Тогава разбрах защо Майк ме караше да чистя уредите.
– Това тест ли беше?
– На 100%. По-късно ми го каза директно – тест, за да види колко силно го искам и на какво съм готов. Не беше тежка физическа работа, но трябваше да бъда там. Вместо да си легна да почина, трябваше да почистя. Дори да имаше други хора, задачата беше аз да съм там и да покажа отношение.
– Ако беше казал: „Абсурд, как ще чистя уредите“, и се беше върнал в България?
– Убеден съм, че много български спортисти биха постъпили така. Ако бях отказал, вероятно щеше да ми каже да си плащам за всичко – спане, храна, тренировки. Аз нямах такава възможност. Не идвам от богато семейство, нямах спонсори, нямах спестявания. Заминах като студент трети курс, без реален трудов стаж. Трябваше да поема риска.
– Какъв човек е Майк Пасение?
– Много земен, строг, но справедлив. Учи те как да бъдеш мъж и да не се отказваш. С изключително здрава психика. Той е на 56 години и до ден днешен тренира всеки ден. Изключително много ми е помогнал – смятам, че ме изгради като характер.
– Казваш, че успехът идва от постоянството. Но как убиваш мързела?
– С дисциплина. Когато имаш задача, трябва да станеш и да я свършиш днес – не утре. Днес трябва да си по-добър.
– Помниш ли случката на спирката в Бургас, когато се шегуваше, че един ден ще се биеш с Буакау?
– Помня я много ясно. Тогава бяхме деца, чакахме автобуса след тренировка. Буакау беше идол за всички. На шега казах: „Пичове, един ден ще се бия с Буакау.“ Всички се смяха.
– Какво изпита, когато наистина се качи на ринга срещу него?
– В първите секунди – огромно уважение. Никога преди не бях изпитвал такова чувство към противник. Но бързо превключих – трябваше да бъда агресивен и да победя.
– А след победата?
– Отново уважение. Но нямаше време за еуфория – това беше турнир с три срещи в една вечер.
– Изпрати 2025 година не толкова приятно. Как гледаш днес на загубата в Токио?
– Не всяка година можеш да си шампион. Както не всеки получава повишение всяка година. Това не означава, че годината е лоша. Липсата на малко концентрация в третия рунд ми изигра лоша шега.
– След загубата нямаше сериозен хейт към теб. Видяхме какво се случи с Кубрат Пулев след загубата му. На какво го отдаваш?
– Не знам. Радвам се на подкрепата, но най-важни са ми екипът и семейството. Коментарите не ми влияят – много хора не осъзнават какви лишения изисква този спорт.
– Брат ти също тръгна по твоя път. Какво е да го гледаш на ринга?
– Огромно вълнение и леко притеснение. С времето се научих да бъда по-спокоен. Радвам се, че съм му пример и че е целеустремен.
– В кои мачове си по-притеснен – в твоите или в неговите?
– В неговите.
– Какво очакваш от 2026 година?
– Да бъда здрав, по-постоянен и да спечеля всеки мач. И да спечеля турнира на K-1.
– Ако днес дойде едно момче от крайния квартал и ти каже, че иска да тренира, защото го е страх?
– Ще го подкрепя. Ще му кажа да бъде постоянен, да тренира и да не се притеснява. Да следва това, което усеща. А възпитанието от родителите е изключително важно – те имат огромна роля.
