На 22 ноември 1963г. 35-ият президент на САЩ жон Кенеди е убит при атентат по време на обиколка в Далас, щата Тексас. В същия ден за атентата е арестуван Ли Харви Осуалд, който след два дни е убит от Джек Раби.
На 29 ноември 1963 г. Конгресът сформира Комисията „Уорън“, наречена на името на върховния съдия на САЩ – Ърл Уорън, със задача да разследва убийството на Джон Кенеди. На 27 септември 1964 г. комисията публикува доклад, според който Ли Харви Осуалд е единственият отговорен за убийството с преценката, че макар Ли Харви Осуалд да е стрелял по президента Джон Кенеди, „най-вероятно е убит вследствие на заговор“.
В Служебния бюлетин на БТА е публикуван репортаж на кореспондента на ЮПИ Мериман Смит, очевидец на убийството: „Вашингтон, 23 ноември 1963 г. Беше тихо слънчево пладне, когато нашата кавалкада от коли мина през центъра на Далас. Колоната напусна търговския център и навлезе в хубаво шосе, краят на което се губеше в нещо като парк. Аз бях в журналистическата кола, снабдена с подвижен радиотелефон.
Внезапно се чуха три глухи гърмежа. Първият прозвуча глухо, но вторият и третият бяха безспорни. Пушечни изстрели. Колата на президента, която се намираше на около 150 или 200 метра напред, като че ли се поколеба. Забелязахме суматоха в колата на охраната, която следваше президентската кола. Третата кола в колоната беше на вицепрезидента Линдън Джонсън. Зад него беше колата на неговата охрана. След това идвахме ние.
Нашата кола остана неподвижна за може би не повече от няколко секунди, но те ми се сториха цяла вечност. Понякога историята експлодира пред самите очи на човека, но дори и най-опитният наблюдател се стъписва, защото има граница на това, което човешкият ум може да побере.
Погледнах напред към колата на президента, но не можах да видя нито него, нито губернатора на Тексас Джон Конали, който беше в същата кола. И двамата бяха дошли от Вашингтон с тази специална лимузина на Белия дом, чийто покрив е целият от специална прозрачна пластмаса. Стори ми се, че видях някакво ярко червено петно, което сигурно беше роклята на г-жа Кенеди.
Всички в нашите кола започнахме да крещим на шофьора, да се приближи до президентската лимузина. В този момент обаче тя излетя напред с голяма скорост, заобиколена от полицаи на мотоциклети. Нашата кола потегли също напред. Заобиколихме колата на Джонсън и неговата охрана и се понесохме по шосето, едва смогвайки да следваме президентската лимузина, зад която се носеше колата на охраната.
Зад един завой те се загубиха. Когато и ние минахме завоя, разбрахме къде отиваме – болницата Паркланд, голяма сграда вляво от шосето. След остър завой нашата кола се закова на място пред вратата на болницата, където вече стоеше президентската лимузина. Аз се втурнах към нея.
Президентът беше на задната седалка, паднал по очи върху скута на г-жа Кенеди, която бе обвила главата му с ръце и се бе навела над него, като че ли му шепнеше нещо.
Губернаторът Конали лежеше по гръб на пода на колата, а главата и раменете му бяха в прегръдките на жена му Нели, която глухо хлипаше. Кръв се процеждаше през плата на костюма на губернатора, отпред на гърдите. Не можех да видя раната на президента. Но забелязах, че вътрешността на колата и задната седалка са опръскани с кръв и една тъмночервена ивица се стичаше по дясната страна на тъмносивия костюм на президента. От репортерската кола аз бях предал по радиото до Бюрото на Юпи в Далас, че срещу колата на Кенеди са били дадени три пушечни изстрела. След като видях кървавата сцена пред входа на болницата обаче, ми стана съвършено ясно, че на всяка цена трябва да се добера до телефон.
Клинт Хил, началник на охраната на г-жа Кенеди, се бе навел също във вътрешността на президентската лимузина.
– Сериозно ли е ранен, Клинт? – го запитах аз.
– Той е мъртъв! – отговори късо той.
Не помня вече ясно какво стана пред вратата на болницата. Разтревожени гласове, напрежение… „Къде дявол да го вземе са тези носилки?… Бързо лекар!… Идва!… Полека, внимавайте!… И тук-таме сподавен плач.
Килдъф, от Бюрото по печата при Белия дом, тичаше нагоре и надолу из фоайето. Полицейски началници викаха на служителите от болницата да се оттеглят. Двама свещеници бързаха, стиснали здраво в ръце вдигнатите поли на расата си. Един полицейски офицер изтича по коридора с апарат за преливане на кръв, следван от лекар в бяла престилка.
Свещениците излязоха и казаха, че президентът е поел последното причастие на католиците. Те казаха, че той е все още жив, но е в безсъзнание. Започнаха да пристигат хората от антуража на президента. Колите им се забавили в бъркотията по улиците.
Килдъф и Уейн Хокс, секретар в Белия дом, минаха тичешком покрай мен и извикаха, че след малко Килдъф ще направи декларация в стаята на медицинските сестри на горния етаж. Стигнах до вратата на тази стая. Мъчейки се да контролира гласа си, Килдъф каза: „Президентът Джон Фитцджералд Кенеди почина в 13:00.“
Втурнах се по стълбите и, изхвърчайки из вратата, можах да видя как Килдъф напуска района на болницата в журналистическата кола. В края на пистата на летището, на около 200 метра от президентския самолет, Килдъф ни забеляза и започна да ни маха да бързаме. Когато стигнахме до него, той ни каза, че в самолета могат да влязат само двама журналисти и че Линдън Джонсън се готви да положи клетва за встъпване в длъжност като президент на САЩ на борда на самолета, който ще отлети веднага след това.
В президентския самолет, с който толкова често съм пътувал като репортер, всички завеси в по-голямата кабина бяха пуснати и вътре беше горещо и полутъмно. Джонсън стоеше в центъра, до жена си. Областният съдия Сара Хюз, около 67-годишна жена с благо лице, стоеше до него с малка черна библия в ръце. Оказа се, че Джонсън чака г-жа Кенеди, която се съвземаше в малката спалня на опашката на самолета. Тя се показа сама, облечена в червения вълнен костюм, с който беше през цялата сутрин, докато така весело се ръкуваше с хората на летището до рамото на своя съпруг. Лицето ѝ беше восъчно бледо, но очите ѝ бяха сухи. Приятелски ръце се простряха към нея, когато тя леко се препъна. Джонсън взе двете ѝ ръце в своите и я настани до себе си отляво. Съпругата му лейди Бърд стоеше от дясната му страна със замръзнала на лицето ѝ напрегната полуусмивка.
Джонсън кимна към г-жа Хюз.
– Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен!- каза съдийката на Джонсън.
Навън изреваха моторите на реактивен самолет, който кацаше на пистата.
Г-жа Хюз протегна библията и Джонсън постави голямата си лява длан върху нея. Дясната му ръка бавно се издигна и съдийката започна да чете конституционната клетва: „Тържествено се заклевам, че предано ще служа като президент на Съединените американски щати.
Кратката церемония приключи, когато Джонсън с твърд глас повтори след съдийката: „…и нека ми помага бог!“
Джонсън се обърна първо към жена си, прегърна я и я целуна по бузата. След това се обърна към вдовицата на Кенеди, прегърна я с лявата си ръка и също я целуна по бузата. Когато някои от присъстващите – демократи от Конгреса, сътрудници и помощници в Белия дом – се опитаха да се приближат до новия президент, той като че ли се отдръпна, явно не желаейки да получава поздравления.
Цялата церемония трая две минути, приключи в 15.38 ч. местно време и само секунди по-късно президентът каза твърдо: „А сега да отлитаме!“
В 15.47 часа колелата на самолета се отделиха от пистата. Пилотът го издигна на необичайно голяма височина – 41 000 стъпки и с 625 мили в час го отправи към военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон. Когато президентският самолет тръгна хоризонтално към столицата, г-жа Кенеди излезе от спалнята и отиде в задната част на самолета, в така наречения семеен хол. Това е частна кабина на президента, където той, тя, членовете на семейството им и приятели са прекарвали толкова щастливи часове през време на полети, в разговори и шеги. Ковчегът на Кенеди беше поставен в тази кабина от неговата охрана. Г-жа Кенеди взе един стол и седна до ковчега. Така тя остана до края на полета. От време на време при нея идваха близки помощници на убития президент.
По едно време Джонсън влезе в главната кабина. Джонсън се приближи до моята маса, където аз се опитвах да регистрирам историческите събития, на които бях станал свидетел, и каза:
– След няколко минути ще направя декларация и ще Ви дам копие от нея. После, като слезем на земята, ще повторя декларацията.
Това беше първата публична декларация на новия държавен глава – кратка и вълнуваща: „Това е тъжен момент за всички хора. Ние претърпяхме загуба, която не може да се опише. За мен това е една дълбока лична трагедия. Зная, че светът споделя мъката на г-жа Кенеди и нейното семейство. Ще направя всичко по силите си. Това е всичко, което мога да направя. Моля за вашата помощ и за помощта на бога“.
Беше вече тъмно, когато големият самолет започна да се спуска на светлината на Вашингтон. Наблюдавахме как г-жа Кенеди, братът на президента, министърът на правосъдието Робърт Кенеди, се качиха в катафалката заедно с ковчега. Новият президент повтори своята първа декларация, за да бъде тя предадена по радиото и телевизията. Той се ръкува с някои от посрещачите и се отправи към своя хеликоптер, пише БТА.
Изглеждаше просто невероятно, че само 6 часа по-рано Джон Фитцджералд Кенеди е бил един жизнен, усмихващ се млад мъж.“
