Татяна Лолова, Стоянка Мутафова и Лили Иванова го наричат най-големия артист на България. Публиката го боготвори, а самият той е винаги готов да се самоиронизира – това е стилът му. Защото е Георги Парцалев – без втори план, искрен до крайност, с досие в Държавна сигурност, където водят на отчет хомосексуалистите от елита. Властта го недолюбва, защото той не се натиска да стане член на БКП, макар че е смятан за един от фаворитите на Людмила Живкова, а Тодор Живков се залива от смях на всяка негова премиера. Години наред висши чиновници се опитват да го хванат в нещо незаконно – заради перфектния му стил, страстта му към лукса, златните пръстени и пурите. Следят го, но никой не си позволява опити да го вербува, защото са наясно с острия му език. Понася много рани – винаги самотен, макар че около него е пълно с хора, на които плаща сметките. Той е истинска бяла врана – със своите изисканост и перфекционизъм. „Няма същество със съзнание в България, което да не е чувало, да не е виждало и да не обича Парцалев. И бебетата го познаваха и го обичаха, и старците го познаваха и го обичаха“, казва Татяна Лолова. Звездата на Сатирата обаче си отива през 1989 без нито една награда – и с мъката, че не успява да изиграе вечния Дон Кихот. Той е на 64 и не дочаква падането на комунизма в родината.
Първата роля на Парцалев е в „Баня“ на Маяковски – премиерата, с която Сатирата започва историята си. Той е чиновникът Оптимистенко, секретар на Победоносов. Младият актьор прекарва дълги часове в Народната библиотека, за да изчете всичко за руския поет и драматург. Там, между рафтовете с книги, се запознава със студентката по руска литература от Силистра Анастасия, с която изживяват романтична любов, пише Георги Тошев в книгата си „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски“. Влюбените често са забелязвани в Докторската градина и в малката сладкарница на „Иван Асен II“, където редовно си поръчват боза и реване.
Анастасия и Георги прекарват цялото си свободно време заедно, говорейки за поезия и театър. Момичето, което е с 9 години по-младо от актьора, е запленено от джентълменството му. Техните романтични отношения продължават няколко месеца и приятелите са убедени, че Георги най-после е открил жената на своя живот. Но съдбата е подготвила изненада – Анастасия внезапно изчезва само седмица преди премиерата на „Баня“ на 7 април 1957 година. Парцалев е ужасно разтревожен и започва да я издирва – в университета, в квартирата, при колеги, оставя бележки, разпитва, моли се някой да му каже поне една дума за любимата му. С часове стои пред входа на кооперацията на улица „Дунав“, където живее Анастасия. Толкова е отчаян и депресиран, че дори се кани да зареже „Баня“ и да се качи на влака за Силистра.
Кръстопътят е кошмарен – или любовта, или кариерата. В деня на първото представление на „Баня“ в салона на „Сълза и смях“ всички се забавляват, само той остава сериозен и без настроение. Стефан Сърчаджиев, един от създателите на Сатирата и неин главен режисьор, държи актьорите си на нокти до антракта, като ги оставя да се чудят какъв ще бъде финалът на спектакъла. Информира ги за решението си минути преди повторното вдигане на завесата – положителните герои да се въздигнат, а отрицателните да потънат в оркестрината. Парцалев, Стоянка Мутафова и другите „лоши“ буквално скочили при музикантите.
„Беше такъв зор да се сместим. Приличахме малко на опълченците на Шипка – всеки се мяташе, където види. В цялата суматоха изведнъж чувам Георги с типичната му провлачена интонация: „Мааани се ма, че си тежкотоварна, ша ма смачкаш! Ще спра да дишам!“. С единия лакът за малко да му разбия устата. Затъмнение. Публиката гръмна в аплодисменти. Спогледахме се с Парцалев и другите „лоши“ герои. Явно чудото се случи!“, цитира Тошев спомените на Стоянка. Спектакълът очаквано се превръща в събитието на столицата, но Георги остава все така печален – никой не знае, че Анастасия е разбила сърцето му. „Аз съм карък за обичане. Винаги се влюбвах в неподходящи, а когато срещнах истинската любов, не ми бе писано да я изживея докрай“, ще сподели той през 1987.
Всъщност независимо от връзките си с партньори от своя пол Парцалев винаги е опоетизирал любовта между мъжа и жената и страда, че няма деца. „Имаше нещо, което не можехме да разберем. Усещах го. Питах го. Мълчеше. Нещо го мъчеше. След години, когато вече обикаляхме страната като партньори и на естрадата, той деликатно ми спомена, че денят на премиерата на „Баня“ е бил тежък в личен план. След години от близък негов приятел разбрах за тази нещастна любов“, връща лентата Стоянка Мутафова. Всъщност той все пак успява да стигне до Анастасия. Когато чука на вратата в родната й къща в Силистра, баба й го посреща с думите „Побързай, защото няма да я бъде дълго нашата Анастасия!“. Оказва се, че любимата на Парцалев е болна от левкемия. Умира месец и половина по-късно. Тя остава последната жена, която Парцалев обича, а след много време той си отива от същата диагноза. „Животът така се случи, че всеки път, когато срещах любовта, съдбата ми я отнемаше. Щастлив съм все пак, че познавам това чувство, че преживях тръпката да обичам. А дали съм бил обичан? Не знам. Всъщност имаше едно момиче, което срещнах, преди да стана „другарят Парцалев, всенародният любимец“. Изживяхме хубави емоции заедно. Уви, за кратко. Тя си отиде твърде, твърде рано… След тази любов не съм се чувствал така обичан“, разказва Парцалев в интервю за радиото през 1987.
След трагедията актьорът открито започва да се движи само с мъже – млади, мускулести, намахани. Но никой от тях не остава за дълго с Парцалев, който живее с майка си и любимото си куче. И осъзнава, че никога няма да има семейство. Затова пък колежките му го обожават. Преди време Стоянка Мутафова се скара с Калоянчев заради него. Тогава Калата се изцепва емоционално, че Парцалев не обичал децата. „Ами не го обичаше, затова говори така. Не можеше да понесе, че е популярен колкото него. А Парцалев беше елегантен, кавалер, ставаше, когато жена сядаше на масата… А Калоянчев – тъкмо обратното. Пацо много обичаше децата, даже искаше да си осинови. Казваше ми, че иска да ги облече „като господинчета“. „Две момченца да си взема, ма, Стояно – друго не искам“, споделяла е Стоянка във „Всяка неделя“.
Парцалев издъхва сам в Правителствена болница. Поклонението в Сатиричния театър пред тленните му останки е забранено – той си остава дисидент и в смъртта. Погребват го в Алеята на артистите и културните дейци. След това започват делата за наследството му между сестрата на актьора Теодосия и иконома му Петър Брезински, който пет години е неотлъчно до него, пише „Филтър“.
