Братиславският замък в едноименната столица на Словакия има дълга и древна история. Той е бил една от главните резиденции на почти всички унгарски и австро-унгарски крале и императори, които са били коронясвани в близката катедрала „Свети Мартин“.
Музеят на Братиславския замък пази един от преписите на „Проглас към Евангелието“ на Константин Философ, понат повече у нас с монашеското си име свети Кирил. Този безценен артефакт е първата творба на старобългарската декламативна поезия. Сътворена е по повод създаването на българската писменост от светите братя Кирил и Методий и превеждането на свещените книги от гръцки на разбираем за българите език. Обемът й е сравнително голям (108 стиха). Открита е чак в 1858 година от руския филолог Александър Хилфердинг.
Оригиналът, писан на глаголица, не е стигнал до наши дни. „Прогласът“ има 4 преписа (3 сръбски и 1 руски). Това не означава, че е преведен на сръбски и руски език, а че е преписан от глаголица на старобългарска кирилица най-вероятно от руски и сръбски монаси.
Най-старият препис е от 13-и век и се пази в сбирката на Хилендарския манастир. Другите се съхраняват в Санкт Петербург, Братислава и Белград.
В медиевистиката се застъпват различни позиции относно авторството на „Проглас към Евангилието“, като за автор едни сочат Константин Преславски, а други – Константин-Кирил Философ. Според повечето умни „Прогласът“ категорично се отнася към книжовното село на Константин-Кирил, а не към неговия по-млад съвременник и едноименник Константин Преславски, защото в заглавието на творбата, изложена в Братиславския замък, надсловът е „Блаженаго учителя нашего Константина Философа слово“ – т.е. „Слово от блажения наш учител Константин Философ“.
Второто доказателство е, че изброяването на евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан в помета в такъв ред потвърждава тезата, че „Прогласът“ е предшествал Четвероевангелието, а не Изборното евангелие, защото Кирил и Методий превеждат единствено Четвероевангелието, докато Изборното евангелие се превежда по-късно от Преславската книжовна школа.
Международните слависти и до днес спорят какъв е жанрът на „Прогласа“ – силабическо стихотворение, поема, омилетичен додекаметър (вид византийска рима) или реторично слово, пише в. „Уикенд“. Погледът от съвременна литературоведска гледна точка, „Прогласът“ може да бъде възприет като средновековна поема за словото, като програмен манифест на първото при славяните просвещение – а именно българското.
Творбата има множественост: предговор, апостолско послание, стихотворение, ораторска реч, поема, манифест. Тук е възможен паралел със семантиката на думите в ранната фаза на старобългарския език, когато с малко слова са се изразявали много понятия.
По същия начин и първите оригинални произведения на старата ни литература са били натоварени с много функции и за книжовниците е било невъзможно да следват някаква, макар и относителна, жанрова чистота. Многофункционалността е намалявала с времето и през 13-и век. „Прогласът“ е бил сведен само до предговор към Четвероевангелието.
Творбата „Проглас към Евангелието“ принадлежи към малкия брой произведения на старобългарската книжнина, наричани декламативна поезия. Те са светски, произнасяни по повод на значими събития в гражданския живот. Константин-Кириловата творба е посветена на актуално за втората половина на 9-и век събитие – приемането и утвърждаването на българската писменост.
„Проглас към Евангелието“ е ярка прослава на словото като неземен дар. То осъществява връзката с Боженственото.
Самото определение в заглавието „проглас“ се превежда като „призив“, „зов“. То е знак за предназначението на творбата – да провъзгласи спасителната вест, че славяните вече могат да възприемат божиите слова на свой език. Този факт е обвързан с пророческото предричане, на Христос ще озари целия свят.
Словото метафорично е отъждествено със светлина. То е положителната страна от опозицията светлина – мрак. Носи проглеждане, което е духовно озаряване и приобщаване към зрящите. Преходът от мрак към светлина е преход от езичество към християнство, от невежество към знание. Словото е осмислено като дарено от Всевишния и затова – свещено. За да бъде убедителен, поетът се опира на авторитета на Библията и предсказанията й за Страшния съд – приелите словото, спасяват душата си и застават отдясно на Отца.
Другото, което поразява в Словакия, е големият брой паметници, издигнати в чест на Кирил и Методий – около 30, като всяка година се изграждат нови и нови. В България може би имаме не повече от десетина.
