Въпросът за архивите е сред най-проблематичните за България. И не само защото много от ценните свидетелства за историята се намират в чужди библиотеки и складове зад три врати заключени. А защото в този гордиев възел се преплитат чужди интереси и вековно българско безхаберие. Типичен пример за това е разкошното Иван-Александрово евангелие, наричано Лондонско? Защото един монах от Атон го подарява на един Англичанин така, сякаш подарява запалка.
Иван-Александровото четириевангелие е създадено в Търново през 1356г. и е най-богатият на маниатюри среднобългарски паметник. Смята се, че сам цар Иван-Александър нарежда богатата книга да се опази, като се изнесе на север от Дунава. Някак си става притежание на влашкия феодал Александър Добрият. В началото на XVII век Четириевангелието е пренесено в атонския манастир „Свети Павел“. През 1837г. гост на манастира е английският колекционер лорд Робърт Кързън. Самият той разказва как се сдобива с безценния български ръкопис. На тръгване игуменът иска да му подари нещо за спомен и лордът пожелава книга.
„Ние не служим със старите книги мене ще бъде драго, ако вие приемете една“, казва игуменът. Англичанинът сочи изящното евангелие. „Мъчно повярвах, че той ще ми я подари, а когато игуменът ми я подаде в ръка, аз се събудих от сън“, разказва Кързън, който получава като подарък от невежия монах и Видинското евангелие на цар Иван-Старацимир. Лордът все пак признава: „Както и да е преди да замина, като едно утешение на съвестта си, аз дадох няколко пари за църквата“.
Наследникът на Робърт Кързън, предава находката на Британският музей в Лондон. Така четериевенгелието на цар Иван Александър става Лондонско.
Това е само една от унизителните за България истории около разпиляването на ценни исторически свидетелства. Масови са те преди и след Освобождението през 1878г., по време на войните през второто десетилетие на XX век, след 9 септември 1944 година. Между тези периоди има „по-дребни“ унищожавания на документи и писмени паметници. А пироманията по отношение на книгите, която има хилядолетна история не подминава и България. По-малко известен е фактът, че дни преди Деветосептеврийския преврат в двореца в София, активно се изгаря царският архив.
Горенето на документите на Царството и на първото семейство не остава незабелязано от Софиянци, които дни наред се питат на какво се дължат кълбата дим, които излизат комините на двореца в лятната августовско жега, и понеже българската столица по онова време е доста по-слабо населена от сега, мълвата бързо се разнася от уста на уста. Приказливи работници от дворцовия персонал съобщават, че има височайше нареждане да се изгорят всички важни документи на царската фамилия.
Интересно кой е наредил такова нещо. Категоричен отговор няма, но по това време първи хора в държавата са тримата регенти на малолетния цар Симеон- чичо му принц Кирил, генерал Никола Михов и професор Богдан Филов.
Съществува интересно свидетелство за човеко, комуто е наредено да гори царския архив. В едно интервю лечителят Петър Динков, който през 1944 година вече принудително е изпратен в запаса полковник заради републиканските си убеждения, разказва: „Генерал Жечев като го питаха: „Защо запали ти архивите на двореца“, той им рече: „Ами защо не – другите запалиха турската архива? Ордени им дадоха, а трябваше да ги осъдят на смърт.
Генерал Рафаил Жечев е началник на Военната канцелария на цар Борис III и адютант на малолетния Симеон. Генералът, както и тримата регенти, са осъдени на смърт от т.н. Народен съд и убити в една от най-черните за България нощи- нощта на първи срещу втори февруари 1945 година.
Друго свидетелство за изгаряне на царския архив дават последователи на Петър Дънов. В публикуваните спомени на дъновисти се разказва как в края на август 1944 година софиянци, забелязват, че от няколко дни от двореца и неговия двор се вдигат големи кълба дим от запалени огньове.
„Всички знаят, че дворецът гори всички свои архиви, защото наближава нова историческа развръзка. Германците губят войната, отстъпват от Румъния и се чака съветска Русия да навлезе с войските си в България.“, разказва ученик на Петър Дънов.
Неизвестният разказвач допълва историята, като описва как „Една сестра – Невена Неделчева, като вижда запалените огньове в двореца и че там се горят царските архиви отива в Мърчаево.“ По това време Създателят на Бялото братство живее там и съветва загрижената си последователка да не се пипа архива на Любомир Лулчев и да не се изгаря по подобие на царските документи. Любомир Лулчев е съветник на цар Борси III И официално е осъден на смърт от така наречения Народен съд.
Лечителят Петър Димков, разказва как вуйчо му – инженер Никола Димков, докарва през 1934 година за БАН пет вагона с Турски документи за България. Той – Никола Димков, е бил на голямо уважение, понеже се е смятал навремето си за първият българин е бил действителен член на Парижката академия. Бил е изключителен за тях като филантроп и т.н. Турците много са го уважавали. И този председател, който е бил професор му казва: „Елате ефенди Димков“, пили заедно кафе и тогава Димков му казал: „Можели вашата архива да ни я дадете? Вашата архива е важна за целия свята, не само за нас. Нека и нашите учени да я знаят. Историците като я прегледат ще ви я дадем.“
Турският професор отговоря: „Вие да не мислите, че е малко литература? Елате да видите и му показал: Ето пише Булгар вилает. Най- малко пет вагона, петстотин години тук са събирани всички донесения от всички вилаети. Какви революции сте вършили“. Те се хванали за главите, разказва Петър Димков и прави интересно допълнение за това, че турският професор поставя условия до полунощ българите да вземат всичко иначе не им се дава. „Вуйчо повикал старши бригадира на хамалите. Дава тогава пари – по пет надници и до 12часа ги натоварват. Казва на Хинделов: „Веднага с екстпреса – право в София!
И мъртва тишина. Никой да не знае! Защото от това се интересуват сърбите, гърци, австро-унгарци за тази архива. Никой!“
В турските архиви се намира Делото на процеса на Левски, цялото дело до последната страница. Намират и доклада на врачанския Валия, колко е платил за главата на Христо Ботев и т.н.
„Голяма част от турските архиви за България са изгорени заради списък с Българи предатели“, казва лечителят Петър Димков. Димков разказва: „Четири денонощия горили на гара Побит камък, от началото успели да вземат една трета и върху нея работили, а другата никой да не я намери я набутали в чували и всичко изгорили. Съществуват и други мнения, различни от разказа на Петър Димков и настояващи, че турските архиви за България са запазени в Народната библиотека „Кирил и Методий“.
