Син на първия световноизвестен български тенор Петър Райчев и украинката Фаина Куманова, Руслан Райчев се ражда в чакалнята за първа класа на Миланската гара. Това се случва на 5 май 1919 г. Тогава баща му пътува от Киев за турне в Италия с бременната си съпруга. Към края на изтощителното пътуване Фаина получава болки и ражда, преди да дочака конния впряг да я отведе в болница. „Ще казваш, че си аристократ по рождение, защото си се родил в чакалня първа класа!“, шегува се по-късно баща му с него. Кръщават момчето на баба му Русана и прибавят и руско име – Руслан-Юри. Така на бял свят идва „многоликият диригент“, който заедно с баща си прославя българската култура и талант по света.
Семейството се установява в Неапол, като за Руслан до 10-годишната му възраст се грижи бавачка германка, покрай която той отлично научава и немски. Срещите с родителите му са по-редки, тъй като баща му доста често пътува по гастроли, а Фаина, която е дъщеря на киевски търговец с огромен магазин, го придружава. Руслан обаче израства сред артистичния и интелектуален елит.
Баща му жъне успехи на три континента с огромния си репертоар – над 80 роли, изпълнявани на 9 езика, и стотици песни. Той е толкова популярен, че в България дори става популярен израз, в който той е нарицателно за велик човек: „Добре де, ти си Петър Райчев, пък аз ще лепя афишите“. Маестрото общува със Стефан Цвайг, Рахманинов, Репин, Горки, Маскани, Маяковски, Ромен Ролан и други, а в дома му гостуват често Шаляпин, Прокофиев, Тосканини и т.н. Заразен от артистичната атмосфера, Руслан от малък свири на пиано, но само за удоволствие. Родителите му са изключително либерални и не го карат да се упражнява с часове. Остава му достатъчно време за игри навън, а той предпочита да рита топка с приятели. „Никога не са ме принуждавали да свиря, това винаги ми е доставяло голямо удоволствие“, споделя навремето маестрото. Той си спомня за първия си досег с оперното изкуство на сцена, който е доста комичен. Бил е някъде на 3-4 години, когато отива да гледа баща си и Шаляпин. Двамата играят в „Севилският бръснар“ на остров Малта. Щом започва арията на пияния офицер, изпълнявана от баща му – „Ей квартира, ей квартира…“, малкият Руслан писва: „Татко бе, нали имаш квартира, какво си се развикал?“.
Трудно успели да го успокоят и да му обяснят, че трябва да пази тишина. След време, когато успешно завършва детския и средния отдел на Миланската консерватория „Джузепе Верди“, редовно посещава „Ла Скала“. Най-впечатляващият спектакъл от това време за него си остава „Борис Годунов“, в който Шаляпин е в ролята на Годунов, татко му – на Шуйски, а диригент е Тосканини. В съзнанието му се запечатва сцената с часовника, когато героят подлудява и му се привижда сянката на убития от него престолонаследник. Тогава Руслан няма как да знае, че ще бъде единственият диригент в света, дирижирал и трите редакции на „Борис Годунов“: оригиналната версия на самия Мусоргски в Лил, редакцията на Римски-Корсаков в Авиньон и преработката на Шостакович в Гранд Опера – Париж.
Семейство Райчеви се връща окончателно в България през 1936 г. Тогава 14-годишният Руслан се записва в Немската гимназия, тъй като владее прекрасно немски, италиански, руски, но българският му съвсем не е добър. Това не му пречи лесно да завързва контакти и да печели симпатии с буйния си темперамент. Увлечението по футбола му остава до края на живота, той е страстен левскар.
Руслан се дипломира като диригент във Виенската консерватория при проф. Лудвиг Райхвайн през 1944 г. Междувременно е частен ученик на прочутия Карл Бьом, главен диригент на Виенската Щатсопера, който го взима за асистент. Взима и уроци по пиано при последния ученик на Ференц Лист – Емил фон Зауер. През пролетта на 1944 г. е назначен за диригент на операта в Калининград, но не се задържа дълго там и се връща в София. В операта му поверяват балета „Бахчисарайски фонтан“ на Асафиев.
През 1946 г. обаче отива при баща си, който по това време създава Варненската опера, на която е директор и режисьор. Двамата заедно поставят шедьовъра на Сметана „Продадена невеста“ и с премиерата му на 10 септември 1947 г. официално се открива операта във Варна. Руслан създава и Варненската филхармония. След множество концерти и гастроли, той става съосновател, заедно със Саша Попов и Стефан Македонски, на Държавния музикален театър, където работи като главен диригент до 1950 г. Недоволен от условията там, маестрото публично заявява, че
няма да работи повече в тази „дупка“, и напуска. Мести се в Пловдив и от 1951 до 1956 г. оглавява Пловдивския симфоничен оркестър, като го превръща във филхармония. Критиците започват да говорят за „явлението Руслан Райчев“, тъй като маестрото се изявява еднакво добре и на оперната сцена, и на концертния подиум. След пловдивския си период е главен диригент на Държавния симфоничен оркестър в Русе и редовен гост-диригент на Русенската опера. По-късно е главен диригент на мъжкия хор „Гусла“.
През 1968 г. за първи път е директор на Софийската опера, но не след дълго се отказва от директорските си задължения и става неин главен диригент. След шест творчески сезона 55-годишният Райчев заминава за Германия. За западните импресарии той е като „дар от небето“ и от 1974 до 1979 г. е генерален музикален директор на музикалните състави на цялата провинция Шлезвиг-Холщайн. После отново е главен художествен ръководител и главен диригент на Софийската опера. Но опитът му да привлече за системно сътрудничество в нея най-известните български оперни певци от чужбина и да регламентира задграничните гастроли на тези от тях, които са на щат в операта, завършва с грандиозен скандал. Райчев е
„детрониран“ от директорския пост и продължава да работи в операта като диригент.
Тогава е поканен да постави музикално операта „Борис Годунов“ от Мусоргски в парижката Гранд Опера. В разгара на подготовката на премиерния спектакъл неочаквано получава от България съобщение, че е определен да дирижира тържествения концерт по случай 50-годишнината на Николай Гяуров, като двете изяви съвпадат. С помощта на французите е намерено решение на проблема – с частен френски самолет, обезпечен от Гранд Опера, той „прелита“ до София, за да дирижира концерта на Гяуров, и веднага след него „отлита“ обратно до Париж на другия ден за премиерата на „Борис Годунов“. Оттогава тръгва и блестящата му световна кариера. Райчев гастролира в цяла Европа, Северна Америка, Азия, Австралия. Той е първият и единствен засега български диригент, изявил се на сцената в Милано.
В оперни спектакли под палката му се изявяват големи имена като Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Мирела Френи, Монсерат Кабайе и много други.
Невероятно работоспособен, с чувство за хумор, той спи само по 4-5 часа, репетира с певците и съставите през целия ден, вечерта дирижира спектакъл или концерт, редовно прави записи за БНР, БНТ, „Балкантон“ и чужди фирми. Носител на редица авторитетни награди, през 1982 г. Райчев става първият българин „Кавалер на ордена за изкуство и литература“ на Франция, пише „Филтър“
Тази година по повод 100-годишнината от рождението му на 8 юни Националният музикален театър посвещава на маестрото концерта-спектакъл „Виенска гала“.
