Шест месеца са достатъчно време, за да се види накъде върви едно управление. Не са достатъчно, за да бъде поправено всичко, което държавата е натрупала с години. Но са напълно достатъчни, за да се разбере дали кабинетът има посока, дали министрите му владеят ресорите си и дали премиерът може да държи екипа си отговорен.
Днес въпросът към Румен Радев вече не е какво е обещавал преди да влезе във властта. Въпросът е какво прави с властта, която получи.
На 8 май парламентът избра Радев за министър-председател, а „Прогресивна България“ разполага със 131 депутати — огромен политически ресурс и рядка възможност за управление без оправдания за липса на мнозинство.
Но мнозинството не може да замести компетентността. А доверието в лидера не може безкрайно да прикрива слабостите на министрите му.
За половин година управлението натрупа не усещане за промяна, а усещане за безвремие: спорни идеи, последвани от обяснения; решения, за които дори управляващите депутати научават от опозицията; реформи, обявени без достатъчен разговор със засегнатите хора, а после оттеглени под обществен натиск.
Това вече не е поредица от случайни комуникационни гафове. Това е модел.
Финансите: От ракията до пенсионните спестявания
Първият голям урок дойде с домашната ракия. Проектопромените предизвикаха тревога и объркване, а Министерството на финансите трябваше публично да уверява хората, че домашната ракия не е забранена и че личните им изби не са под ударите на закона. Ведомството обясни, че целта е да се пресече нерегламентирана продажба в търговски обекти, но самият факт, че се наложи подобно спешно успокоение, показа колко лошо е било подготвено и обяснено предложението.
- Татяна Дончева в десетката: Около Румен Радев е пълно с хора, които умело манипулират
- Андрей Райчев: Управлението се справя едвам-едвам
- Костадинов: „Прогресивна България“ скоро може да се бори за влизане в парламента
- Станишев: Меденият месец на „Прогресивна България“ приключи, ще има протести
После дойде вторият пенсионен стълб. Първоначалните твърдения за пренасочване на част от вноските към НОИ бяха отричани от властта. След като в публичния дебат се появи писмо до Европейската комисия, финансовият министър Гълъб Донев призна, че такива варианти са били обсъждани, но заяви, че в официалните документи и проекта на бюджета подобно прехвърляне няма. Така хората получиха не едно ясно обяснение, а няколко дни на противоречиви сигнали за парите, които се водят по личните им партиди.
И сега скандалът с личните асистенти. Предложените промени предвиждаха нов вид договори и отпадане на обвързването на заплащането с минималната работна заплата. Родители на хора с увреждания и асистенти предупредиха за риск за доходите и трудовите им права. Управляващите първо защитиха проекта, а след обществената съпротива обявиха, че го оттеглят.
Това не е дребна техническа грешка. Когато става дума за хора, които всеки ден се грижат за близките си, не можеш да внесеш промени без разговор с тях и после да очакваш доверието да остане непокътнато. Отстъплението може да спре конкретния скандал. То не отменя въпроса кой е подготвил предложението и защо премиерът не е изискал от екипа си да провери последиците му предварително.
Депутатът от „Прогресивна България“ Антон Кутев каза пред NOVA: „Не знам защо Министерството на финансите държи толкова на тази конфиденциалност. Тя е такава, че ние депутатите от управлението разбираме от депутатите от опозицията.“
Това изречение е по-тежка оценка за работата на финансовото министерство от всяка реплика на опозицията. Когато управляващите депутати научават от опонентите си какво подготвя собственото им правителство, проблемът не е само в пиара. Проблемът е в управлението.
Скандалите не са само във финансовото министерство
Още в първите дни на кабинета заместник-министърът на образованието Ася Панджерова подаде оставка след обществено напрежение около назначението ѝ и сигнали за конфликт на интереси при оценяване на проекти по „Еразъм+“. Това беше първата кадрова криза в правителството — и тя започна почти веднага след сформирането му.
В здравеопазването планът Центърът за асистирана репродукция да бъде прехвърлен към НЗОК предизвика съпротива и в крайна сметка беше изоставен. Отново — идея, която засяга хиляди семейства, излезе публично преди да бъде убедително обяснено защо е необходима и какво ще означава за хората.
Във външната политика също имаше напрежение около разминаванията в публичните позиции за Украйна и участието на България в международни декларации. Опозицията поиска изслушване на външния министър, а мнозинството отхвърли искането. Когато се появи съмнение дали София говори с един глас, отговорът не може да бъде още мълчание и процедурни хватки.
През септември се състоя и първи протест срещу политиките на кабинета, на който бяха поставени въпроси за бюджета, дълга, корупцията и посоката на управление. Това не доказва, че всички българи са разочаровани по една и съща причина. Но показва, че недоволството вече е излязло от парламентарните студия и е стигнало до улицата.
Премиерът не може да бъде едновременно алиби и заложник
Радев дойде във властта с доверието на хора, които очакваха различен стил — повече ред, повече контрол, по-малко политически театър. Днес това доверие започва да се износва не защото очакванията са били прекалено високи, а защото управлението твърде често изглежда неподготвено за последствията от собствените си решения.
Когато финансовият министър трябва да обяснява поредния спорен текст, социалният министър защитава законопроект, който след ден се оттегля, а депутат от мнозинството признава, че разбира от опозицията какво готви финансовото министерство — премиерът не може да стои настрани и да се надява, че всичко ще отшуми.
Не е достатъчно да има 131 депутати. Нужно е тези депутати да знаят какво прави кабинетът им. Не е достатъчно министрите да заемат постове. Нужно е да носят политическа отговорност за предложенията си. И не е достатъчно премиерът да разполага с лично доверие — той трябва да го превръща в работещо управление.
Хората чакат промяна, която да усетят на касата и в заплатата
Но най-голямото разочарование не се измерва с броя на скандалите. То се усеща в портфейла. Заплатите остават ниски, а сметката в магазина расте. Хората не чакат поредната кампания с кошница, лозунг за подкрепа или обещание, че ситуацията ще се подобри. Те искат да разберат какво конкретно ще се промени в живота им и кога.
Правителството трябва да покаже спешен план за доходите и цените — с ясни срокове, отговорни министри и резултати, които могат да се проверят. Нужно е да се подкрепя ръстът на заплатите чрез по-добре платени работни места и по-висока производителност, а не само чрез обещания. И трябва да се работи срещу причините, поради които основните стоки поскъпват: Да се проверява има ли нелоялни практики, картелно поведение или необясними надценки по веригата от производителя до магазина. Не с показни проверки за пред камерите, а с публични данни и реални санкции, когато нарушенията са доказани.
Хората не очакват държавата магически да направи всичко евтино. Очакват да видят, че тя следи пазара, защитава конкуренцията и не оставя семействата сами срещу все по-трудното пазаруване. Ако кабинетът може да отделя време за спорни законопроекти и вътрешни конфликти, той трябва да може да обясни и как ще повиши доходите и ще спре нелоялното оскъпяване.
Радев трябва да поиска от министрите си не поредна презентация, а измерим резултат. Какво ще направят за заплатите, как ще защитят покупателната способност и кога хората ще усетят промяната. Защото доверието не се връща с обяснения. То се връща, когато в края на месеца заплатата стига за повече, а пълната пазарска чанта не се превръща в лукс.
Г-н премиер, сменете министрите си. Не стават. Не потъвайте с тях!
Това не е призив за смяна заради първата грешка или заради натиска на опозицията. Това е призив за смяна, когато грешките се повтарят, когато решенията се подготвят без разговор със засегнатите, когато комуникацията се къса дори вътре в мнозинството и когато доверието към премиера се използва като щит за неработещ екип.
131 депутати са капитал, който малцина ще получат. Но това мнозинство не е безсрочен кредит. Хората могат да вярват на Радев и едновременно с това да бъдат разочаровани от министрите му. Ако той не направи спешни промени и не покаже кой управлява, „Прогресивна България“ рискува да загуби точно онова, с което спечели властта – усещането, че може да бъде различна.
